Това е правилното наименование на готвения „Велик и свят Всеправославен събор”, съдейки по решенията и посланието от срещата на предстоятелите на поместните православни църкви в Истанбул през Първата седмица на Великия пост.

А какви хубави и поучителни текстове от Свещеното Писание се четоха на църковното богослужение през тази седмица! В паримиите св. пророк Исаия отправя укори към Божия народ и вещае тежки времена за лозето Господне:

„Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене. Волът познава стопанина си, и оселът – яслите на господаря си; а Израил (Ме) не познава, Моят народ не разбира. Уви, народе грешни, народ отрупан с беззакония, племе от злодейци, синове пагубни! Оставихте Господа, презряхте Светия Израилев, – върнахте се назад” (Ис. 1:2-4).

„Какво още трябваше да сторя за моето лозе и го не сторих? Защо, докле очаквах да принесе добро грозде, то даде диво грозде? И тъй, ще ви кажа, какво ще направя с лозето Си: ще му махна оградата, и то ще бъде опустошавано; ще му разруша стените, и ще бъде тъпкано” (Ис. 5:4-5).

След което посочва и една от причините за това състояние.

„Народе Мой! твоите вождове те въвеждат в заблуда и са развалили пътя, по който вървиш” (Ис. 3:20).

Дали нямаше да е далеч по-полезно участниците в тази среща да си бяха останали при църквите и паството и заедно с него внимателно да изслушат тези текстове? Защото впечатлението, което се създава от приетите решения на срещата е, че предстоятелите на поместните православни църкви одобряват съставения план във Фенер – план за разрушаване на стените, махане на оградата и опустошаване на Господнето лозе. План за узаконяване на всички отстъпления, направени до момента в Православната Църква и въвеждане на нови такива.

Кое дава повод за нашите нерадостни изводи, четейки в официалния сайт на Българската Патриаршия взетите „Решения на Всеправославното Съвещание, Фенер, 6-9 март 2014 г.” и отправеното „Послание на предстоятелите на православните църкви, Фенер, 6-9 март 2014 г.”?

Като начало прави впечатление, че подготовката за този събор върви при минимално запознаване на църковното изпълнение с това, което наистина предстои да се случи на него.Зад предоставените ни на пръв поглед незначителни подробности се крие обаче твърде многозначително съдържание. Готвят се радикални реформи на Православната църква и вяра, но формулировките на тези реформи са представени обтекаемо и неясно. Няма съмнение, че зад подобна политкоректност на изказа се крие готвенето на истинска касапница на Свещеното предание.

Буди недоумение и процедурата по вземане на решения, която от една страна е назована единодушие или консенсус, а на практика ще се прилага непознат и изключително странен за църковен събор принцип: една църква – един глас. Това е светска и бюрократична трактовка на понятието единодушие, защото на църковен език под единодушие винаги се е разбирало единодушие на епископите, като на църковните събори всеки епископ гласува самостоятелно и самостоятелно подписва решенията на събора. В църковен контекст единодушие предполага „една душа – един глас” и тези гласове свидетелстват като един. Докато тук е налице „единодушие” на юридически субекти – поместни църкви, не на физически лица. Допускаше се, че такава позиция (реално единодушие) ще отстоява Руският патриарх, но по неизвестни причини той е склонил глава пред Константинополския и е приел Руската църква, въпреки многочислеността си, да има право на един глас, колкото има и малочислена църква като Албанската, например.

В събора ще участват по 24 епископи от всяка поместна църква (или ако няма толкова – всички налични), и в същото време те няма да имат право на глас?! Тогава защо е нужна тази огромна представителност, след като това ще бъде събор на приматите, сиреч на предстоятелите? И как ще се определи какъв е гласът на всяка една поместна църква, ако има разминаване вътре в нея сред епископата? Решенията в рамките на една църква с единодушие ли ще се вземат или с болшинство? Ако е с болшинство – какво става с несъгласните? Защото все пак имаме основания да се надяваме, че не всички епископи единодушно ще приемат готвените отстъпления.

От горните „решения” научаваме, че ще се преразглеждат текстовете от предишните предсъборни съвещания: „Православната църква и икуменическото движение“, „Връзки на Православната църква с останалия християнски свят“ и „Приносът на Православната църква за насърчаване на мира, справедливостта, свободата, братството и любовта между народите и премахването на расовите и други дискриминации“.

Икуменизмът е ерес на ересите. Неговата същност се състои в толерантност към и легитимиране на всички ереси и лъжеучения, и в криминализиране на самото Православие. Единственото правилно решение на православен събор по този въпрос е предаването на тази ерес заедно с изповядващите я и съчувстващите й на анатема. Познавайки обаче организаторите на предстоящия събор и техните въжделения, става ясно, че ще се работи за още по-интензивно обвързване на Православната Църква с икуменическото движение, нанесло й до момента вече непоправими вреди, без да е принесло полза на отсрещната страна в икуменическия диалог.

„Връзки на Православната Църква с останалия християнски свят” също е формулировка, разминаваща се с православното разбиране за Църквата, защото, ако наистина изповядваме догмата, че тя е една, както гласи Символът на вярата, то значи извън нея християни няма. Неслучайно светите отци никога не наричат отпадналите от Църквата „християни”, а винаги „еретици” или “схизматици”. Терминът „западно християнство”, употребен по адрес на католицизма и протестантизма може и да е приемлив за светското религиознание, но е недопустим за църковната лексика. В случая обаче трябва да се знае, че програмата максимум на Фенер по този въпрос е сключване на уния с Рим. Ако някому това се струва невероятно нека следи изявите и изказванията на Константинополския патриарх в тази насока. Впрочем също толкова показателна е и реакцията на католиците относно предстоящия „събор”: Според председателя на Папския съвет за насърчаване на християнското единство Кардинал Курт Кох «Всеправославният Събор през 2016 г. ще принесе много добри плодове. Ако Православните Църкви постигнат по-голямо вътрешно единство, това само ще бъде от полза за икуменическия диалог с нашата католическа църква и ще способства за неговото развитие.»^*

Оказва се значи, че оптимизмът на онези, които твърдят, че на предстоящия събор няма да се разглеждат догматически въпроси, е абсолютно неоправдан.

Третият текст пък се занимава с някакви съвършено светски ангажименти на Църквата, каквито Нейният Глава Иисус Христос никога не й е вменявал, и които тотално извращават нейната сотириологична мисия в този свят.

Следващата точка от дневния ред на предстоящия събор предвижда „преглеждане, където е нужно, на текстовете на вече приетите документи, които се отнасят до следните теми от дневния ред на Светия и Велик събор: „Въпросът за общия календар“, „Препятствия за брака“ и „Важността на поста и неговото спазване днес“.

Веднага трябва да отбележим абсолютно недопустимите за църковен събор процедурни хватки, които се прилагат още при подготовката му. Решенията на този събор ще бъдат обвързани с предварително взети решения на някакви комисии, а на какви принципи са съставени те и какво е основанието за тяхната легитимност не става ясно. Това е крещящо противоречие с църковните събори – вселенски или поместни, където принципът е: „следвайки светите отци”. Участниците на този събор обаче ще следват… решенията на предсъборните комисии и съвещание! Както на предишните църковни събори са се изваждали и четели произведения на свети отци и по-ранни църковни определения, така сега ще се четат становищата на комисиите и те ще бъдат определящи. При такава процедура можем съвсем ясно да заявим: Този събор, както и да го именуват, по нищо няма да прилича на църковен събор. Това ще бъде едно осветскостяващо и разрушаващо Църквата мероприятие, което иначе ще се представя на вярващите като най-висш и авторитетен църковен форум.

„Въпросът за общия календар”. Безспорно много наболял въпрос. Проблемите тук започнаха още през 1923 г., когато общият за вселенското Православие светоотечески юлиански календар бе отхвърлен от Цариградската патриаршия в стремежа й да празнува заедно не с православните, а с еретиците, поради което тя дръзна да приеме анатемосания от самата нея няколко века по-рано григориански календар за неподвижните празници. И сега вместо тази въпиюща неправда да се коригира с връщане към традиционния православен календар и осъждане на виновниците за църковния смут, ще се работи за въвеждане на григорианска пасхалия, приемане на григорианския календар от всички църкви и съвместно празнуване с еретиците. Такова решение обаче незабавно влиза в явен конфликт с решението на Първия Вселенски Събор и правилата на св. апостоли. В това ли се състои „величието” и „светостта” на готвения събор: че ще ревизира решенията на Първия Вселенски?!

„Препятствия за брака”. Тук иде реч за каноничните препятствия за брак между член на Православната църква и еретик. Досега този проблем се решаваше с прескачане на препятствието (канона). Очевидно героите се умориха от тази игра и сега ще си починат, като най-после премахнат препятствието. Има канон – има проблем; няма канон – няма проблем. Ще се премахнат и препятствията за второбрачие, третобрачие и т. н. на свещениците и ще се разреши женен епископат. Нека никой не се съмнява, че следващият ход ще бъде въвеждане на женско свещенство, което вече има свои радетели в Православния свят, а защо не и на гейсвещенство, ако се ползва „братския” челен опит на еретическите лъжецъркви.

„Важността на поста и неговото спазване днес”. Както става ясно от някои от предишните предсъборни съвещания, това значи премахване на Рождественския, Богородичния и Петровия пост, още повече, че последният и без друго по новия календар е с непостоянно битие – ту го има, ту го няма. Великодушно ще оставят само Великия пост, но от строгостта му няма да остане и помен. Постът пък преди причастие ще бъде обявен за анахронизъм и ще бъде напълно премахнат, за което отдавна бленуват модернистите по света и у нас. Голяма заслуга за това имат и апологетите на новия календар като архимандрит Епифаний Теодоропулос: в старанието си да оправдаят папския календар и опитите им да докажат, че Петровият пост не е традиционен за Православната църква, създадоха удобен прецедент да се премахнат постите въобще.

Другите две теми: „Автокефалията в Православната Църква и начинът на нейното провъзгласяване” и „Диптисите” ще се обсъждат от Подготвителната комисия, а ако се постигне единодушие по тях, ще бъдат препратени на Предсъборното всеправославно съвещание през 2015 г. и чрез него на „Светия” и Велик събор. Само това са двете теми, по които все още няма единодушие, както се видя и на това съвещание с неподписалия „Решенията” Антиохийски патриарх. Във всичко друго обаче е налице ужасяващо единомислие за разграждането и опустошаването на Господнето лозе!  На тези, които още се унасят от приспивната песен, че „Господ няма да допусне да се случи най-лошото”, ще кажем, че това „най-лошото” вече се случва и е крайно време всички да се събудят от летаргичния си сън, иначе има опасност да проспят най-значимото събитие в живота на Православната църква от деня на нейното създаване – грандиозният опит за нейното унищожаване и то от онези, които са се клели да я пазят като зеницата на очите си! Нека всички си припомним предупреждението на св. ап. Павел: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв. Защото … ще се втурнат помежду ви люти вълци (к.м.), които няма да щадят стадото” (Деян. 20:28-29). Никак не е случайно, че този събор е наречен „Вълчи” от светците, които са го предсказали.

Колкото до „Посланието” – то звучи като програмен документ от конгреса на някоя политическа партия, въпреки църковната лексика, която в него стои като нещо чуждо, пришито и несъответстващо. Ето пример как се ползва библейски цитат без каквато и да било връзка с казаното:

„Нашата една, свята, съборна и апостолска Православна църква, която пребивава в света, живее и с предизвикателствата пред човека във всяка епоха. Христовата църква, вярна на свещената традиция, се намира в непрекъснат диалог със съответната епоха, страда заедно с хората и споделя техните тревоги.”  И ни в клин, ни в ръкав: „Иисус Христос е същият вчера и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8).

Тъкмо този библейски цитат опровергава горното заявление, защото, основавайки се на свещения текст, Църквата не прави никаква разлика между епохите в светския смисъл на думата, а пребивава неизменна, както и своя Създател и Глава. „Диалогът с епохата” е нещо съвсем несвойствено за Църквата. В изпълнение на Неговото поръчение тя прави едно единствено нещо – благовести. И благовестието й винаги е монолог. Ако трябваше Църквата да диалогизира със света и да обменя мнения и знания, заповедта към нея нямаше да бъде „Идете, научете”, а „Идете, научете и научете се”. Тук демагогски се свири по струната на човешкото малодушие. Човечеството се тресе от проблеми и страдания и панацеята, която му предлага Православната църква – единствената вярна носителка на неповреденото Христово учение – е… диалог между равни, без никакъв призив за покаяние. Тогава каква полза от диалог между непризоваващи към покаяние и нежелаещи да се каят? За какво точно ще диалогизират – за глобалното затопляне?!

По-нататък „Посланието” продължава да празнослови в същия дух: „Ние подчертаваме, че нашето призвание е да преобразяваме света, прилагайки принципите на справедливостта, мира и любовта”. Светът си има свои разбирания за понятията добро и зло, за справедливост, мир и любов, и то съвсем различни от християнските: виждаме резултатите от усилията му по въдворяването им. Църквата не споделя тези светски разбирания. За нея този свят цял „лежи в злото” (1 Иоан 5:19). А организаторите на събора искат да я въвлекат в суетните и безрезултатни мероприятия на този свят. Крайната цел наистина е „преобразяване”, но на самата Църква чрез нейното обезличаване, маргинализиране и унищожаване, като просто бъде размита, сливайки се със света, в резултат на което да изчезне едничката надежда за спасение на човеците. Е, ще ни припомнят Господнето обещание, че портите адови няма да й надделеят, но винаги удобно се забравя, че членовете на Христовото тяло не са освободени от усилията по запазването й. Църковната история свидетелства, че оцеляването на Църквата не е гарантирано да протича в условията на безметежност и без никакви усилия от страна на нейните членове. Напротив, тя оцелява и до днес заради кръвта на мъчениците, засвидетелствали спасителността на християнството и гибелността на езичеството, потта на преподобните, утвърдили спасителността на въздържанието и гибелността на страстите, трудовете на светителите, удостоверили спасителността на Православието и гибелността на ересите. Ненадделяването на портите адови над Църквата е свързано с подвига на много, да не кажем на всички нейни членове. Не може да си неин член, ако по никакъв начин не участваш в борбата за ненадделяване на портите адови и то по примера, който са ни дали светиите.

Следва в познатия глобалистки дух изваден от контекста цитат от св. Иоан Златоуст: „името на Църквата не е име на разделение, а на единство и съгласие”. Изводите: всяко разделение е осъдително и всяко съгласие е благословено. Но „Какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?” (2 Кор. 6:14-15).Това е най-използваният библейски цитат от светите отци и от съборните определения относно взаимоотношенията на православните с еретиците. Само че според предсъборните участници еретици вече няма, а всички „синагоги на лукавстващите” (срв. Пс. 25:4) са станали незнайно как „църкви-сестри”. За да се запълни пък зеещата помежду ни пропаст, появила се с отпадането на Рим, „дългоочакваният Свят и Велик събор” ще размие границите между истината и лъжата. В името на някакъв богопротивен безпринципен мир обаче не може да се жертва чистотата на вярата. „Миротворец, който съветва за мир, противен на Божия закон, е окаян, а не блажен”, предупреждава св. Димитрий Ростовски „миротворците” на мира сего, забравили думите на Примирителя: „Не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34).

В седма точка се чертаят неясни директиви за някаква мисионерска дейност на Църквата. Основно препятствие пред тази дейност обаче са поетите ангажименти пред ССЦ от членуващите в нея поместни църкви с подписването на съглашения за недопускане на взаимен прозелитизъм. Което значи, че православният не може да каже на еретика, че е еретик и че ако иска да се спаси, трябва да стане православен. На езика на икуменизма това се нарича негативен прозелитизъм и „православните” икуменисти са поставили подписите си под документи, осъждащи истинското църковно мисионерство. За каква мисионерска дейност тогава се говори? Можеш да проповядваш икуменизъм на православните, но Православие на еретиците – не. Вярно е написаното в „Посланието“, че „Църквата не живее сама за себе си, а е длъжна да свидетелства и да раздава Божите дарове на близки и далечни”. Но защо Цариградската патриаршия смята, че това задължително трябва да става в рамките, по правилата и под контрола на ССЦ и други подобни антихристиянски организации? Нима през двете хилядолетия от своето съществуване Църквата не го е правила сама далеч по-успешно?

„Отстъпването и изолацията никога не са били наш избор”, продължават спекулациите в „Посланието”. Изолацията обаче е избор на всички поместни църкви, членуващи в ССЦ, защото благодарение на обвързваността си с тази организация, те се изолират от възможността свободно да проповядват „любовта на истината” (срв. 2 Сол. 2:10) за спасение на отстъпилите от тази истина.

В девета точка вече е поставена поантата на непоколебимото и нерушимо обвързване на Църквата със света и нейното тържествено погребение в него: „Независимо от горните предизвикателства ние проповядваме благовестието на Бога, Който „толкоз обикна света“, че „се засели сред нас“. Истината е, че „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син” (Иоан 3:1), Който наистина „се засели сред нас”, но не дойде за да остане в света. Неговата изкупителна мисия се изпълни и „свърши” (Иоан 19:30) с Кръстната жертва, която е именно целта и завършекът на делото Му, а „заселването Му сред нас” се отнася към началото на нашето спасение с „въплъщението Му от Духа Светаго и Дева Мария, когато стана човек”. От така представената по-горе картина обаче се създава впечатлението, че делото се заключва единствено в заселването на Христос сред нас. Така мисията на Спасителя се погребва в този тленен призрачен свят, лежащ в зло. Няма Кръст, няма Възкресение, няма Възнесение. Има тук и сега.

Накрая стигаме до въпроса: а какво да се прави. Той по-скоро трябва да се преформулира на какво да не се прави. Какво да не се прави пък ще разберем, като видим, какво искат да направим представителите на двете крайни течения, налитащи срещу Православието в лицето на отстъпленците и разколниците.

Първите смятат, че вярата на православните може да бъде променена по административно-бюрократичен път, а именно със свикването на внушителен църковен форум с впечатляваща представителност. Форум, на който ще има представители на всички поместни църкви, но който „няма да бъде вселенски”. Тогава след като този събор не е определян като „вселенски”, ще бъдат ли решенията му задължителни за Вселенската Църква? Защото от паството ще се очаква все пак да се подчини и по послушание да започне да вярва по нов начин. Не че това няма да е постижимо: опитът в новостилните църкви показа, че паството много бързо се приспособява към новия ред, възприемайки послушанието като нещо безусловно, независимо дали то е послушание в Христовата истина или не. Болшинството от днешните лениви и слабо познаващи вярата си християни, намиращи оправдание за всяко отстъпление, няма да имат никакъв проблем с решенията, които ще излъчи „Светият и велик събор”, каквито и да са те. Нещо повече, тези християни още отсега тръпнат в очакване този събор да се случи и да бъдат освободени от тегобата на всякакви ограничения и обязаности. Такива християни са християни само по име и на практика са невярващи хора.

За вярващите обаче са валидни думите на руския патриарх Пимен: „Ако на предстоящия Осми Вселенски Събор се приеме нещо, което е несъгласно с предишните седем, ние сме в правото си да не го приемем“. А че готвещият се събор е истинско негативно сатанинско копие именно на Вселенски събор, ще се убедим, като видим какво гласи посланието на картагенския епископ Капреол до отците на Третия Вселенски събор. От него ще разберем и какви са принципите, определящи валидността на един събор и как те са обърнати с главата надолу от организаторите на предстоящия „Свят и велик” събор: „Необходимо е да се подлагат на изследване и обсъждане само нововъзникнали спорни въпроси, за да може или да се одобри това, което е казано справедливо, или да се отхвърли достойното за осъждане. А който започне да подлага на ново изследване вече решени предмети, за такъв справедливо може да се каже, че той нищо друго не прави, освен това, че се съмнява във вярата, която досега е била в сила (к.м.). И още, за да могат днешните определения относно вселенската вяра да запазят всегдашна твърдост, е необходимо за пример на потомството да оставим неизменно и неприкосновено всичко, което в предишни времена е било утвърдено от светите отци. Защото, ако някой иска да даде на своите определения за вселенската вяра всегдашна твърдост, той трябва да потвърди своето мнение посредством съда на древните отци, а не да се основава на собствения си авторитет, за да може по този начин да стане видно, че той, потвърждавайки своето мнение отчасти с древните, отчасти с по-късни свети отци, проповядва и държи единната истина на Църквата съхранявана от началото до настоящето време в простота и чистота, с непоколебима твърдост и достойнство”^**.

При внасянето на това послание в актовете на събора съборните отци възкликват: „Такова е мнението на всички ни; ние всички говорим така, това е наше общо желание”. Ето кое придава на един събор вселенски църковен авторитет: приемствеността с предходните.

А ето разликите с предстоящия: Новият събор ще се занимава не с осъждането и отсичането на нововъзникнали ереси като напр. икуменизма, а именно с изследване, обсъждане и реформи на вече обсъждани, решени и приети неща. Освен това ще се основава не на авторитета на древни и по-късни свети отци и събори, а на решеното на предсъборните комисии и на собствения си авторитет. Всичко наопаки. За антихриста трябва да бъде подготвена и съответната антицърква. Явно има хора, поели върху себе си мисията по нейното създаване. Но както посочихме по-горе, решенията на такъв събор за вярващия човек няма да имат никаква сила и авторитет. Ние ще бъдем свободни да не ги приемем и да изповядваме още по-гръмогласно от днес вярата, която досега изповядваме и която звучи омерзително за модернистките уши: вярата на светите отци!

Да видим какво вещаят разколниците. Тяхната позиция също издава липса на вяра. Според тях вярата е в механична зависимост от това с кого си в общение и към коя църква принадлежиш. Разколническите водачи всяват страх у своите пасоми и у тези, които са обект на тяхната пропаганда, че окажеш ли се в общение с някой, който не изповядва вярата в чистота, автоматично и ти ставаш като него, като удобно забравят изобличаващите подобно мислене примери от Църковната история. Това е и причината за многобройните разцепления сред самите „антиикуменисти”. Всеки дебне брата си дали ще се появи някакво дори минимално съмнение за разлика във вярата, за да може тутакси да го анатемоса. Техният девиз е: колкото по-капсулирани, толкова по-защитени, бидейки в общение сами със себе си или в краен случай – с други сепаратисти като тях. Ето още един пример за хора без вяра. Те, клетите, са ужасно притеснени да не загубят това, което всъщност вече са загубили – Православната вяра.

В Свещеното Писание има текст, който изобличава и двата типа неверници: отстъпленците и разколниците. В трета глава на книга Откровение ангелът (предстоятелят) на сардийската църква чува следното определение на духовното му състояние: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откр. 3:1). Тоест, твърдиш, че си Христов, но не живееш като такъв, било заради ерес, било заради неверие. Според теорията на разколниците всички останали в общение с него би следвало да са мъртви за вярата. Според отстъпленците – също, иначе, къде им е послушанието. Какво четем обаче нататък в текста: „Но в Сарди имаш няколко души, които не са осквернили дрехите си; те ще ходят с Мене в бели дрехи, понеже са достойни.Който побеждава, той ще се облече с бели дрехи, и няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред Моя Отец и пред Неговите Ангели” (1:4-5). Значи въпреки недостойнството на епископата, християнинът може да запази дрехата си неосквернена и това го казва Самият Спасител. Тези пък, които поради малодушие и маловерие напускат Църквата и попадат в мрежите на разколниците, никога няма да наследят това, което Той е обещал на верните в сардийската църква. Няма да наследят обещаното и всички онези, които поради послушание към мъртвия също са мъртви.

Да, образът на сардийската църква е знаков за времето, в което живеем. Затова и примерът за неоскверняване на дрехите на неколцината сардийци също е знаков, заразителен и въодушевяващ. Пример, от който всички можем да се поучим!

Такъв светъл пример имаме и в лицето на еднакво експлоатирания както от отстъпленци, така и от разколници – светител Марк Ефески. Отстъпленците го виждат като „радетел на диалога”, а разколниците – като „знаме на непоменаващите и прекъсналите общение”. И в двата случая е налице примитивно и идеологическо оплоскостяване на неговия образ.

Обстановката по негово време преди Фераро-Флорентинския събор не е много по-различна от днешната. Църковният клир тогава бил пълен с хора, съчувстващи на унията и богословски оправдаващи я, както и с такива, които смятали, че вярата може да бъде разменна монета, с която да се закупи политическа подкрепа. Тяхното мнение, подобно на днешните радетели на диалога било, че по-важно е осигуряването на светско единство заради светска цел, каквато е противопоставянето на турското нашествие.

Ако св. Марк мислеше като днешните разколници, щеше да прекъсне общение с проуниатите още преди събора. Но той претърпява докрай и свидетелства за истината на самия събор. Странно на какво основание си го приписват за съмишленик разколниците! Да, след събора той пише огнени изобличителни слова срещу подписалите унията и настоява паството да страни от откровените униати. Но тук трябва да отбележим, че е било налице явно и открито изповядване на ерес от подписалите унията. Техните подписи стоят под ереста филиокве, например, и това наистина е бил достатъчно сериозен повод за прекъсване на общение. Ние обаче трябва да видим какво реално ще се случи на готвения събор, а не малодушно да напускаме Църковния кораб, уплашени от задаващата се буря. Затова по примера на св. Марк, свидетелствайки ясно и гръмко за Православието и за истината, трябва да сме внимателни и към немощните и незнаещите, защото такива има още много. Преломена тръст да не дочупваме и тлеещ лен да не угасяме, защото иначе няма да допринесем съдът да бъде изведен към победа (срв. Мат. 12:20), а ако се подадем на изкушението да приложим „високите” критерии на разколниците, дяволът ще ни разсее като пшеница.

И така, трябва да противостоим срещу опростенческото мислене на отстъпленците („правим събора и готово”) и на разколниците („прекъсваме общение и готово”), защото е видно, че така разсъждават невярващи хора. Вярващите трябва да се въоръжим с търпение, да не губим упованието си в Божия Промисъл и да продължим да отстояваме и свидетелстваме за истината и правдата, а за останалото ще се погрижи Онзи, за Когото е Писано: „Ето, ида скоро; дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти” (Откр. 3:11).

* „Ватиканът е доволен от насрочения за 2016 г. Всеправославен събор”: http://bit.ly/NL2mjV

** Деян. Собор. Всел. Т. 1, с. 591. Казань. 1859 г.

Русский текст: «Великий и святой» антисобор