Тайная вечеря. Болгария. Бояны; XIII в.

Светата Евхаристия като продукт от потребителската кошница

Бог като продукт – небезначален и невечносъществуващ

„Литургията се служи, за да се причастяват вярващите” – това забележително „откритие” направи преди време митр. Иларион Алфеев в отговор на въпроса могат ли да се причащават вярващите през Светлата седмица без пост.

С тези си думи Председателят на Отдела за външноцърковни връзки на Московска патриаршия за пореден път показа, че е повече администратор, отколкото епископ на Православната Църква. Защото тези му разсъждения са изцяло издържани в светски дух и напълно несъответстващи на духа и същността на Православната вяра.

Казаното от него можеше да се преглътне, ако поне беше казал: „Литургията се служи и за да се причастяват вярващите”. Така поне би изразил истината частично. Неговото заявление обаче, освен че е спекулативно, е и в синхрон с възгледите на всезадоволения, но вечно недоволен потребител на земни блага.

Налице е следното внушение въз основа на казаното от митрополита:

  1. светата Евхаристия е продукт;
  2. причащаващият се е потребител;
  3. свещенослужителят е доставчик;

И всичко се изчерпва с тази пазарна схема!

В нея продуктът-Бог (защото в Светата Евхаристия ние приемаме Бога) не може да бъде безначален, тъй като има за основа на Своето битие нуждата на потребителя. Той вече не е Вечносъществуващият, а напротив – има начало на Своето битие и това начало се корени в необходимостта на потребителя… да Го яде. Което е един откровено богохулен, консуматорски и профанен възглед за Светата Евхаристия! Уви, твърде популярен днес.

Отново за спора относно честотата на причащаване

Все си мислим, че по този въпрос вече е казано достатъчно и все се оказва, че има още какво да се каже. Или да се повтори. Първо да припомним, че въпросният спор не е спор на Православната Църква. Векове наред за Православието този въпрос не е актуален. Той се води обаче ожесточено на Запад в продължение на векове и в него успяват да изчерпат всички доводи за и против. Едва ли някой би могъл да измисли нови аргументи в подкрепа на честото причащение. Дори преп. Никодим Светогорец не е успял и в книгата си „Душеполезна книга за честото причастяване със Светите Христови Тайни” просто възпроизвежда вече казаното.

И в двата случая, когато спорът за честото причащение се разгаря в Православната Църква – по времето на св. Никодим и през ХХ век – той е привнесен отвън и връзките със западните източници на аргументация са лесно проследими. В концепцията „Литургическо богословие” на прот. Александър Шмеман, която поставя началото на „Евхаристийната идеология” (именно идеология!) няма нищо оригинално, защото тя е заимствана от западни идеологически модели, които дори не са християнски, а политически.

Дилемата „колко” или „как”

По отношение на причащението за Православната Църква актуалният въпрос винаги е бил не колко (често), а как. Още Теодор Валсамон пише, че по негово време (ХІІ в.) вече не всички на Светата Литургия се причащават и че това е нормална общоприета практика в Православната Църква. Появата на спорове по този въпрос не променя нещата, защото, както казахме по-горе, те обикновено са привнесени отвън – именно под западно влияние възниква тази „евхаристийна полемика” и изфабрикувания от модернистите „западен плен” на Православната Църква, какъвто тя в действителност не познава, но в който се намират самите те и новото им богословие.

Да се върнем обаче на въпроса колко или как. Въпросът колко касае количество. Въпросът как касае качество. Нека се запитаме: когато се причащаваме, количествени или качествени изменения в себе си желаем. Каква е целта ни – количество или качество? Мисля, че отговорът е ясен. „Защото писано е: „бъдете свети, понеже Аз съм свет“ (1 Петр. 1:16).

Въпросът как ни води към себеотречение и оттам по вертикала – нагоре към небето, към христоцентризъм. Въпросът колко ни води към себеугождение, егоцентризъм и оттам по хоризонтала ни завърта в този свят. Нещо повече, въпросът колко при изключване на въпроса как насилва самата Света Евхаристия и Самия Бог да станат част от кръговрата на този свят, който лежи в зло (1 Иоан 5:19). Това, разбира се, е невъзможно – Господ Иисус Христос прави отчетливо разграничение между Своето Царство и този свят (Иоан 18:36), но евхаристияните упорито игнорират този факт.

Какъв е смисълът тогава от техните сизифовски усилия тази богоустановена граница да бъде заличена? Колкото и да заблуждават и да се самозаблуждават, крайната цел винаги се оказва погибел на човешки души. Но нали с тяхното спасение трябва да се занимават онези църковни пастири, които са допуснали днес пастирската им съвест да бъде замърсена от мътния поток на западната „евхаристийна идеология”? Идеология, която изхожда от колективистки нагласи на масовото съзнание и съвсем не от Свещеното Писание, църковното учение и творенията на светите отци.

Правилно пише архимандрит Рафаил (Карелин), че нашето време е време на неразличаване и изличаване. Когато говорим конкретно за неразличаването на тялото Господне, за което пише св. ап. Павел (1 Кор. 11:29) виждаме, че са налице два типа неразличаване: а) поради недостатъчно ниво на съзнателност и б) напълно съзнателно, активно неразличаване.

В първия случай става въпрос за небрежност и/или маловерие по отношение на Светата Евхаристия. При втория случай нещата са доста по-сериозни. Активното неразличаване не е немощ, а съзнателно и целенасочено действие или поредица от организирани действия, целящи да заличат границата между Христовото Царство и този свят. В това се състои основната същност и цел на самия модернизъм, отразени в подхода на честопричащенците, за които честото причащение не е нищо друго освен оръдие именно срещу подготовката (говеенето) преди Свето Причастие. Говеенето е лично усилие, мисловен аскетически акт на отделяне от потока на този свят, в който пребиваваме почти постоянно. (Впрочем за модернистите не съществуват такива понятия като личен подвиг, лична добродетел, индивидуално спасение. Те си служат с текезесарската лексика на 50-те години от миналия век, в която също преобладаваха лишени от смисъл словосъчетания от рода на „колективна добродетел”, „колективен начин на съществуване”, „колективно спасение” и т.н.)

Именно говеещият обаче е различаващ. Различаващ Бог от Неговите подобия, добро от зло, светлина от тъмнина, различаващ Тялото Христово от лекарство – еликсир на живота, но на този, временния живот. Молитвите преди Свето Причастие, бидейки част от подготовката преди причащение, са изключително полезни като средство, подпомагащо причащаващия се да различи Тялото и Кръвта Христови, да знае той, че приема огън, да бъде различаващ, а не неразличаващ, и в крайна сметка да бъде вярващ, а не невярващ. А целта на тази бесовска атака срещу подготовката преди свето причащение е точно обратна на целите на Църквата – причащаващият се да бъде направен неразличаващ, а не различаващ. Но за да поеме човек пътя към небето, трябва преди това да различи небето от земята. Не го ли направи – остава да блуждае в поднебесието. И да се причащава не за спасение, а за осъждане.

Смисълът на поста

От по-нататъшното изказване на митр. Иларион за причащаването през Светлата седмица става ясно, че той има неправилна представа за поста, като го свежда само до израз на скръб. Това обаче е една нелепа редукция на поста. Да, голяма скръб и мъка е постът за ненавиждащите поста! Често ще ги чуете да се вайкат: „Ох, пак Велик пост!”, „Уф, идва Рождественският пост!”, „Откъде се взе пък сега този Богородичен пост?” или пък да ликуват: „Ура, тази година няма Петров пост!”

Но постът е неизменна част от подготовката преди причащение. И в случая с причащението по време на Светлата седмица е необходимо да се съчетаят следните две правила: непостенето по време на Светлата седмица и необходимостта от пост преди Свето Причастие.

Ако подходим по линия на буквата изпадаме в остър дефицит на възможни решения, защото по тази плоскост броят им е сведен само до едно – причащаваме се без пост, нарушавайки едното правило за сметка на другото. Подходим ли обаче по линия на духа, потърсим ли смисъла на поста, двете практики веднага се съвместяват без абсолютно никаква колизия помежду им. Действително през Светлата седмица не се пости, както твърди митр. Иларион, защото постът е израз на скръб, а Светлата седмица е време на радост. Това обаче е само едната страна на поста, защото в същото време постът преди свето Причащение в основата си е не толкова израз на скръб, колкото подпомагащ вярващия да бъде различаващ, а не неразличаващ. И като такъв постът има съответното място и мяра за тези, които искат да се причастят през Светлата седмица. Тук няма да се занимаваме с хора, които просто лукавстват и за да не постят през Великия пост, решават да се причастят без пост през Светлата седмица, защото има и такава „християни”. Думата ни е за тези, които, макар и причастили се през Св. Четиридесетница, желаят отново да се приобщят със Светите Тайни.

Съвестните пастири определят на желаещите да се причастят през този период подходящо светлоседмично въздържание*. А въздържанието в Православната Църква никой не може да отмени. Свети Иоан Златоуст например строго укорява онези, които се отдават на невъздържание дори в деня на причащението и споделя за себе си, че точно в този ден на велика радост от приемането на Христос, той предпочита въздържанието. Значи въздържанието съвсем не е несъвместимо с радостта, а в конкретния случай и с радостта от Светлата седмица. И въобще, за кого постът и въздържанието се непременно скръб и нищо друго? Само за нежелаещите да се откъснат за малко от този свят и мъничко да се потрудят; за тези, които не искат да различат Тялото и Кръвта Христови от храната за тялото; за отказващите да се богоуподобят и поради това избиращи да очовечават Бога. (Да не се бърка въчовечаване на Бога, което е Божествено действие, с очовечаване на Бога, което е човешко такова.)

* През Светлата седмица говеенето преди причащение може да бъде следното: предния ден да се консумира риба вместо месо и в навечерието да има въздържание от храна или съвсем лека вечеря. Понятно е, че светски дейности като гледане на телевизия, посещаване на кино и т.н., не следва да се вършат; необходимо е и, както винаги преди Св. Причастие, съпружеско въздържание, което впрочем е задължително и за цялата Светла седмица. Жените, които са в период на очистване, не бива да пристъпват към св. Причастие.

Желаещият да се причасти трябва да вземе от своя духовник благословение за това, както и да очисти съвестта си с изповед, а вечерта да изчете положените молитви преди св. Причастие, които през Светлата седмица са Пасхален час, Пасхален канон, Пасхални стихири, както и от Молитвеника Молитвите преди свето Причащение.

От Томина неделя нататък преди Причастие вече се четат положените канони, вечерните и утренните молитви и последованието преди причащение.

А как да се откъснат от този свят, като не желаят да се откажат временно от неговите блага и да насочат ума си към Небето? Та нали самата Пасхална радост, която е образец на съвършената радост, няма нищо общо с повърхностните мимолетни радости на този свят и благата му, защото неин източник е съзерцаването на Небесното Царство, достъп до което ни дава изкупителното дело на Спасителя Христа?! Тъкмо поради тази радост светиите са напускали света, лишавайки се заедно с това и от благата му. И вместо да страдат и скърбят от тези лишения, те са се радвали и още и още са усилвали подвига. Затова и един от тях (преп. Петър Дамаскин) ни съветва: „Дай кръв и приеми Дух”. Защо християнинът, живеещ в света, да не се стреми към същото? Нали и той иска да се съедини с Христа, за да пребъдва в съвършената Пасхална радост? А нима това съединение може да стане, ако преди това той не се отдели поне за малко от светските наслади? Няма и не може да има несъвместимост между Пасхалната радост и светлия подвиг на въздържанието, към което сме призвани винаги, а не само през постните периоди.

Но думата ни беше за количеството и качеството. Съвестният пастир винаги се е познавал по това, че търси качествени изменения у пасомите си, а не се увлича по модерни масови колективистки мероприятия, така любими на честопричащенците, които превръщат самата Света Евхаристия в празник на масовостта и колективизма и в евтин триумф на Кубертеновия олимпийски принцип „важно е участието”. За добрия пастир актуалният въпрос винаги е бил как, а не колко. Като въпросът колко, разбира се, също има своето място, но то е винаги второ.

Нерадивият пастир пък се познава по това, че акцентира толкова силно върху въпроса колко, че напълно пренебрегва въпроса как. Но ето тук той се разминава със светите отци, за които по-важният въпрос е как, въпреки тенденциозните компилации на светоотечески цитати в тази посока, които честопричащенците правят, пренебрегвайки останалото, което са казали отците по въпроса. Но това са прийоми от западната схоластика и протестантизма, следователно тъкмо евхаристияните се намират в западен плен. Те се разминават дори с експлоатирания от тях преп. Никодим Светогорец, за когото въпросът за качеството, за необходимостта от говеене и изповед преди Светото Причастие, винаги е бил актуален. Защото освен „Душеполезна книга за честото причастяване със Светите Христови Тайни”, създадена в съавторство със св. Макарий Коринтски, св. Никодим Светогорец е написал и книгата „За изповедта”.

В нея той застъпва строго православни възгледи, разглеждайки греха като беззаконие, гнусота и оскърбление на Бога (а не само като болест), които възгледи от гледна точка на днешните честопричащенци и въобще модернисти се определят като „юридизъм” и „западен плен”. И какво излиза накрая, според тях? Излиза, че учението на преп. Никодим, изложено в книгата му за честото причащаване е еманация на Православието, докато самият св. Никодим се намира в „западен плен”, под влияние на който пише книгата „За изповедта”! Забележително разногледство! „Православието в западен парижки плен” наистина е еманация на Православието за евхаристияните, но точно с това „православие” св. Никодим няма нищо общо. За парижани, евхаристияни и прочее модернисти грехът е само болест и нищо друго, а Евхаристията съответно е лекарство. Вижданията на преподобния по отношение на греха са доста по-различни. Православни.

И докато книгата му за честото причащение е изключително популярна, книгата му за изповедта е почти непозната на българския читател. Въпросът „защо” в случая дори не е риторичен, а излишен, защото интересът е изцяло върху колко, а не върху как. За този, който вярва и е наясно, че, причащавайки се, приема не просто лекарство, а приема Лекаря, акцентът обаче пада винаги върху как, а не върху колко.

Интересно как „християните”, които се кълнат, че са последователи на св. Никодим Светогорец, не приемат възгледите му за изповедта, наравно с тези за св. Причастие. Още по-интересно е как биха коментирали мнението му в „Пидалион”, че католиците могат да бъдат приемани в Православието, само след като се кръщават. Св. Никодим твърди, че тяхното кръщение е недействително, че църквата им е лъжецърква и че нямат тайнства. Защо този възглед на преподобния модернистите оставят без внимание?

(Тишина в залата. Всички с копнеж поглеждат притеснено към изхода.)

И тъй нека тези нещастни люде, за които Христос е поредният продукт от супермаркета, спрат да размахват книжката на свети Никодим, мислейки си, че тя и само тя изчерпва пълнотата на Православието. Лъжата може да вирее до момента, в който бъде огряна от истината, когато веднага лъсва трътлестият й късокрак силует – силуетът на вечно блажащата непостеща лъжа. Ако след като честопричащенците толкова държат да са непременно верни до смърт на дебелия си идол, нека си играят на евхаристиен театър, утешавайки се с помпозни лозунги за „Лекарството на живота”. Те така или иначе са и ще си останат евхаристиянска секта, въпреки страстното им желание всички на всяка литургия по даден залп да се нареждат със зеещи уста пред Светата Чаша. Слава Богу, поне засега този цирк е възможен само под спудом** и под формата на Disciplina arcani*** в душната енорийска атмосфера на някой човекоугоден раболепен лъжепастир. Атмосфера, в която се смесва миризма на цигари, евтин одеколон и престояли в стомаха бира, неевхаристийно вино или по-твърд алкохол. Атмосфера, в която един истински православен християнин не би издържал нито за секунда и в която могат да виреят единствено мутанти.

** на скришно

*** тайно учение

Вашият коментар