Митр. Иеротей Влахос за събора през 2016 г.

270514vlahosМитрополит Иеротей Влахос:

„Автокефалията в православното църковно право трябва да се разбира в смисъл на взаимозависимост от Константинопол – Църквата на Новия Рим.”

„Господ подава отличаващи го дарования на Вселенския патриарх г-н Вартоломей и ние имаме доверие в неговите разсъдителни и ловки манипулации.”

В началото на месеца гръцкият православен вестник Ορθόδοξος Τύπος публикува разсъждения на митр. Иеротей Влахос по повод предстоящия Осми Вселенски („Велик и Свят”) Събор през 2016 година.

В статия под заглавие „Граници и условия за успешното провеждане на Светия и Велик Всеправославен събор” митр. Иеротей Влахос, който е представител на т. нар. неа ортодоксия, иначе казано политически исихазъм, предлага на Събора да бъдат разгледани основните догмати на това течение. Също така изразява надежда, „че по време на доработката на въпроса за отношението на Православната Църква към останалия християнски свят ще бъде споменато за analogia entis и analogia fidei, в които се състои едно от основните различия между богословието на Православната Църква и папизма. Затова ако Съборът не се занимае с богословски и догматически въпроси, той няма да има никаква сила”.

По този въпрос митр. Иеротей очевидно твърдо изповядва догматите на неа ортодоксията, утвърдени още през 1950 г. от о. Иоан Романидис.

Борбата против analogia entis (аналогия на битието) и analogia fidei (аналогия на вярата) се родее най-вече с по-известното в руския модернизъм апофатическо богословие. И апофатическото богословие и неа ортодоксията заявяват, че Свещеното Писание и догматическите формули нямат истинно отношение към Бога[1].

[Подобни радикално-апофатични възгледи като тези на о. Иоан Романидис, митр. Иеротей Влахос, прот. Г. Металинос и др., противоречат именно на възгледите на св. Григорий Палама, на когото всички те претендират да са последователи. Св. Григорий Палама, противно на гореупоменатите, не противопоставя апофатика и катафатика, а учи, че: „съществуват катафатическо, апофатическо и хиперохическо[2] богословие, но те не противостоят едно на друго. Ако някой дръзне да отрича един вид богословие, прибягвайки към друго, както това се случило с вас <варлаамитите>, той ще се заплете във всевъзможни нечестиви учения”[3]И това св. Григорий казва, опровергавайки аргумент на своите опоненти, който по същество е именно апофатически. Следователно неговите думи могат несъмнено да се отнесат и към съвременните апофатици.

За да стане по-ясен въпросът за analogia entis и analogia fideiето още примери от статията на о. Иоан Романидис, според когото това са два преобладаващи метода за богопознание на Запад, неприложими в Православието.

Относно analogia entis – аналогия на битието, той твърди: „Няма никаква прилика между сътвореното и несътвореното… Посредством творенията не можем да познаем несътвореното, Бога”. Но според св. Максим Изповедник: „Ние познаваме Бога не от Неговата Същност, но от величието на Неговото творчество (очевидно чрез сътвореното, творенията – ск. ред.) и промисъла за съществуващото”[4]. Значи о. Иоан Романидис се явява опонент на св. Максим Изповедник, а всъщност и на Свещеното Писание: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” ­(Пс. 18:1).

Но о. Романидис има твърде ниско мнение за Библията, както става ясно от изясняването на въпроса с analogia fidei – аналогия на вярата. По този въпрос той казва: „Светата Библия е пътеводител към Бога, но описанието на Бога в Светата Библия няма никаква прилика с Бога” [sic!]Това като че ли е една достатъчно ясно самоизобличаваща се глупост, но за да се види, че няма никаква аналогия между о. Иоан Романидис и св. Григорий Палама, ще посочим, че опонентът на св. Григорий Варлаам Калабрийски твърдял, например, че няма аналогия между описанието на Бога в съборните догматически определения и Божествената реалност, срещу което остро се противопоставя св. Григорий Палама. Ала да кажеш, че няма прилика между Бог и Неговото описание в Библията, е прекалено! На „смелостта” на подобно твърдение даже Варлаам Калабрийски би завидял – бел. ред.]

Този апофатизъм в частност открива път както към извратено разбиране на Православието в духа на гностическата политика, така и към безграничен икуменизъм. (А междувременно „антипапистът” о. Романидис преспокойно участвал в икуменическия диалог с иудаистите.)

270514vlahos-romanides
Митр. Иеротей Влахос и о. Иоан Романидис (вдясно) във Ванкувър, 1995 г.

Неоортодоксалната полемика с analogia entis и analogia fidei в никаква степен не е оригинална или православна, за да бъде предмет на разглеждане на Събора, тъй като повтаря антикатолическата полемика на Карл Барт, който изхожда от радикалното атеистично учение на Сьорен Киркегор за Бога като за „Абсолютно Другото”. При това представителите на неа ортодоксията о. Романидис и Христос Янарас, както и последователят им – митр. Иеротей Влахос, твърдят, че тяхното учение има това достойнство, че опровергава католицизма, което обаче е абсолютно невярно, тъй като католическият модернизъм от XX в. е напълно съгласен по този въпрос с атеистичния протестантизъм и неа ортодоксията[5].

Митр. Иеротей не пропуска да отбележи също, че „при написването на документите (на Събора – бел. а.) при съставянето им е необходимо да участват архиереи и богослови, които ще са способни да подложат на проверка използваната терминология, за да не се допусне в изказванията дух на схоластика, неосхоластика, есенциално и метапатристическо богословие”. Но какво да се прави тогава със светоотеческото богословие, което е есенциално от начало до край?[6] Излиза, че митр. Иеротей призовава да не се допусне споменаване на това, че Бог истинно съществува, че Бог е Вечносъществуващият! В тази антиправославна афера митр. Иеротей има силен съюзник в лицето на един от главните идеолози на Събора митр. Иоан Зизюлас, чието „богословие на общението” е именно антиесенциално и то рязко антиесенциално.

Освен дръзкия си опит да прокара своята ерес на предстоящия Събор митр. Иеротей Влахос не съобщава още кой знае колко интересни неща. Всичко, което казва, общо взето е очаквано и отдавна предъвкано от „източните паписти”. Съвсем в духа на гръцкия национализъм митрополитът осъжда разделението на Православната Църква на три направления: гръкоговорящи, славянски и арабски православни християни. Каквото разделение съществува, впрочем, повече от хиляда години и досега още никаква вреда не е нанесло, за което можем да съдим по сонма на светците в различните поместни църкви.

Митрополитът твърди: „Езикът, разбира се, не се явява проблем в Православната Църква и в богословието, но проблемът се състои в национализма, който, макар да е осъден на Събора на Вселенската Патриаршия от 1872 г., все пак на практика се явява зееща рана в тялото на Църквата и е свързан със сериозния въпрос за Диаспората”.

Но точно в духа на гръцкия национализъм митр. Иеротей премълчава, че нито руската, нито друга от славянските поместни църкви не се е присъединила към „анатемата” над т. нар. „етнофилетизъм”, която провъзгласява Съборът от 1872 г. в Истанбул в борбата си против Българската Църква.

Митр. Иеротей предявява също и необосновани претенции към Америка, относно която заявява, че „на църковно равнище тя – неизвестно защо! – трябва да се подчинява на Вселенската патриаршия и всички клирици от всички страни са длъжни, като зависещи от нея, да поменават Вселенския патриарх”! И това при положение, че Цариградската патриаршия е завзела гръцките епархии в САЩ незаконно и по църковните измерения неотдавна – през 1922 г., когато печално известният Мелетий Метаксакис премахва независимия статут на задграничните гръцки енории и ги обединява в „Гръцка архиепископия” на мнимо канонично основание – 28-мо правило на Халкидонския събор, което, според митрополита, предоставяло юрисдикционни права на Цариградската патриаршия над „епископите у иноплеменните”.

В статията на митр. Иеротей се сблъскваме и с безсрамно изповядване на „източния папизъм”:

Но в случая много други църкви имат свои собствени епископи, които създават националните църкви. Това е именно най-големият проблем на съвременната Православна Църква. … Това безредие и създава църковния проблем, проблема по «пресичане на владенията», с който трябва да се заеме Светият и Велик Събор. Този проблем се явява спирачка за решенията на бъдещия Събор, както на подготвителния стадий, така и по време на работата му, защото, за съжаление, се създават и ще се създават федерации на Православните църкви при общото признаване на език, нация, а вероятно и на етнофилитически и политически манталитет, все неща, които разкъсват църковното единство. С това положение се бори Вселенската патриаршия и се опитва да го преодолее, доколкото се движи в строго канонически, църковни рамки, които са установени от Отците на Вселенските Събори.

Всичко това написах, защото консенсусът може да стане причина за отстъпки в посока на това, че заради единството на Църквата да се отстъпи от богословието на Църквата. Това може също да доведе и до „затормозяване” при вземане на решенията. Във всеки случай напълно вероятно е консенсусът да способства за необичайно и нетипично разрастване на федеративността сред Православните църкви или да даде поводи за всемирно политическо противопоставяне между държавните образувания, като църковната сфера бъде използвана за решения на геополитически планове. Вселенската патриаршия и конкретно Вселенският патриарх г-н Вартоломей знае всичко това в резултат на своя многогодишен опит, благодарение на който Господ му подава отличаващи го дарования, а ние имаме доверие в неговите разсъдителни и ловки манипулации.

В този случай аз използвам възможността да подчертая, че Вселенският патриарх не просто председателства на Всеправославните Събори, а се явява център и създава тяхното единство (папизъм в чист вид! – бел. ред.). Православното църковно устройство се отличава със съборност, но това не означава, че се унищожава йерархичността, тъй като устройството на Църквата се явява съборно по йерархичността си и йерархично при съборността си. По този начин се избягва както папския „абсолютизъм”, така и протестантското „безначалие-анархия”.

Освен това трябва да се отбележи, че автокефалията в православното църковно право не служи и не бива да служи като автономия в смисъл на пълна независимост, но да се разбира в смисъл на взаимозависимост от Църквата на Новия Рим – Константинопол („правилен” етнофилетизъм, сиреч гръцки папизъм – бел. ред.).

Коментарите са излишни!

Ако автокефалията на поместните църкви се състои в зависимостта им от Константинопол, то цялата православна история от последните хиляда години трябва да се признае за неудачна и несъответстваща на идеала на „източния папизъм”.

Восьмой Вселенский Собор

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] Вж.: Romanides, John Fr. Analogy of being and analogy of faith // Patristic Theology. Parakatatheke Publications, 2004. P. 129-134.

[2] хиперохическо богословие, ύπεροχική θεολογία – описване на Бог и Неговите свойства чрез термини, изразяващи крайна, валидна само и изключително за Бога превъзходна степен, като напр.: Всесвят, Всеблаг, Премъдър и пр. Разликата с обикновената граматическа превъзходна степен изразявана най-често с представката „най” е, че ако за един от всички човеци, който превъзхожда останалите, можем да кажем „най-прекрасният от всички човеци”, за Богочовека Христос трябва да се намери друг начин за изразяване на Неговото върховно превъзходство, от което да се разбира, че Той не е просто „най” от всички като Него (защото като Него няма ни един), а е несравнимо по-висок от всички и е над всички – бел. ред.

[3] Диспут свт. Григория Паламы с Григорой философом, Г. Факрасис, Святая Гора Афон, 2009, стр. 59 – бел. ред.

[4] Bas, Eun11: PG 29. 648А. Цит по Диспут свт. Григория Паламы с Григорой философом, Г. Факрасис, Святая Гора Афон, 2009, стр. 57 – бел. ред.

[5] Вж.: гл. Bouillard, Barth, and the Doctrine of Analogy в кн. Boersma, Hans. Nouvelle théologie and sacramental ontology. A return to mystery. Oxford, New York: Oxford University Press, 2009. P. 104-112, а също и при обсъждането на analogia entis при Урс фон Балтазар P. 121-135.

[6] Тук авторът очевидно използва понятието есенциализъм не в общоприетия му смисъл – неразличаване на Божествените енергии от Божествената същност. Това е оправдано, тъй като последователите на политическия исихазъм и апофатиците също използват този термин извън основното му значение. В контекста на риториката на апофатиците не само Божествената същност, но и Сам Бог се оказва недостъпен за познание или пък достъпен само за чисто апофатично или екстатично (извънразумно) познание, което е на практика несущее познание. Св. Григорий Палама обаче учи друго: „И човешкият ум, когато човек стане подобен на ангел в безстрастието, също може да се докосне до Божествената светлина и да се удостои със свръх природно богоявление, не виждайки, разбира се, Божията същност, но виждайки Бога в Неговото божествено проявление съразмерно на човешките способности да вижда. И виждайки вече не отрицателно (апофатически), защото вече вижда наистина, а свръх отрицанието, защото Бог е по-високо не само от познанието, но и от непознаваемостта” (Триади І, 3).

Последователите на политическия исихазъм и апофатиците обаче остават в рамките на непознаваемостта, докато богословието се извисява над нея и тъй като апофатиците обявяват всички несъгласни с техния апофатизъм за есенциалисти, то и в този смисъл наистина есенциалисти се явяват и всички свети отци, защото, както се видя, те също не са съгласни с твърдия, антиесенциалистки апофатизъм – бел. ред.

Вашият коментар