Организацията на обединените нации като еталон на новата „православна” „съборност”

220616ASDDEE

Вече от доста места се чуха критики за липсата на съборност в Православната Църква. Какъв срам! След кажи речи цял век подготовка лелеяното свикване на „Всеправославен Събор” на практика не се състоя. Факт, който не може да се промени въпреки усилените напъни на Цариградския патриарх и сплотилата се около него критска група да превърнат поражението в триумф. За всички стана ясно, че тъкмо пробивът в информационното затъмнение около подготвяните предсъборни документи и гласените обновленчески реформи са решаващите фактори за провалянето на събора, а не Москва, етнофилетизмът, „пневматофобията” и други подобни екзотични причини.

Оказа се, че църковните обновленци не могат и не искат да действат в условията на традиционната православна съборност с присъщата й прозрачност. Неотдавна стана известно, че самитът на о. Крит протича при изключителни мерки за сигурност, довели дори до напускането на журналистите от гръцката информационна агенция „Ромфеа” в знак на протест поради невъзможността да информират адекватно своите читатели. Въпросните мерки за сигурност и строгият контрол върху информацията създадоха впечатлението, че на Крит се провежда среща на високо равнище между политически лидери, а не между апостолски приемници.

В тази връзка от „Ромфеа” притеснено се питат как присъстващите там висши йерарси ще покажат на света, „че Православието е Църква на любовта и свидетел за Христа, а не затворен клуб на хора с власт и влияние.” Струва ми се, че гръцките журналисти вменяват на събранието в Крит несъществуващи намерения. Такива изказвания само ни карат да повдигнем учудено рамене, че още има хора дотолкова наивни, че да мерят срещата на върха в Колимвари с мерките на православната съборност. Съвсем други са нейните основни принципи и зададени цели.

Принципите и целите в основополагащия документ

Мнозина считат за начало на предсъборния процес Първата Всеправославна Конференция в Родос от 1961 г., но всъщност основополагащият документ очертал директивите на целия този процес е Енцикликата на Цариградската патриаршия от 1920 година. Още тогава проличават някои постановки в нея, които се утвърдиха с времето в предсъборния процес, въпреки спорадичните протести на участници в този процес и на такива извън него.

Самият документ е именуван „Енциклика до всички църкви в Христа по целия свят”, като под „църкви в Христа” се разбират не само поместните православни църкви, а и еретическите религиозни общности. Това е и най-често критикуваното схващане, присъстващо съответно и в документите на силно намалелия състав на самообявилия се за „Велик” и „Свят” събор в Крит. Впрочем в това послание Цариградската патриаршия си позволява да се обръща по редица важни въпроси, включително и от догматически характер, „към християнските църкви от целия свят” от името на всички поместни Православни Църкви, без да е уведомила последните и без да е взела тяхното съгласие. Да говорят от името на всички без съответните пълномощия неусетно се превърна в традиция за цариградските патриарси, спечелили си печална слава с пословичното си безочие да се изживяват като папи на Православната Църква.

Също така като предписание към Църквата (или църквите) в Енцикликата се казва, че „не трябва да изоставаме от съвременните политически власти, които, следвайки духа на Евангелието (sic!) и Христовото учение, вече за щастие са създали тъй наречената Лига на Нациите”.

Оказва се, че според Цариградската патриаршия тази светска организация от масонски тип, първообраз на днешните ООН и ЕС, е изпреварила Църквата в следването духа на Евангелието! Значи това е еталонът, по който да се учим как да следваме „духа на Евангелието” и който ни сочи как да оделотворяваме Христовото учение! Не е чудно тогава, че дори документите на силно осветскостения „Великосвят“ Критски събор освен духа на мира сего следват и буквата на светската бюрократична реч, което става ясно даже при едно повърхностно сравнение на тези документи с такива на традиционен православен събор.

Затова след безкрайното множество от конференции, конгреси, съвещания и купища документи, съставени на тези светски форуми, не е чудно, че днес, под кръшните ритми на Микис Теодоракисовата музика, вместо истински Православен Събор на о. Крит се провежда едно изключително по рода си псевдоцърковно събитие при подобаващи за светско политическо мероприятие мерки за сигурност.

Какво да очакваме

Да ни пази Господ от това, което очакваме! Въпреки несъстоялата се всеправославност на този събор, Цариград очевидно се гласи да създаде и Съвет за сигурност по почин на ООН под формата на общоцърковна административна структура за контрол на православните църкви, която да гарантира следването „духа на Евангелието” по цариградски. Обертоновият прозорец леко се пооткрехна с предложението на Сръбската патриаршия да се понижи статута на „Великия и Свят” Критски събор и той да стане начало на продължителен съборен (а не вече предсъборен) процес. Важно било според неин представител „съборът да тръгне”. Не да се проведе, а да тръгне.

Представителят на Цариградската патриаршия архиепископ Иов (Геча) пък го формулира още по-ясно: „Предстоятелите на православните църкви, събрали се тук на Светия и Велик Събор, изразяват надежда, че Светият и Велик Събор ще стане нов орган на Православната Църква, който ще се свиква регулярно за решаване на проблеми (к.м.), които православните преживяват през ХХІ век”.

Дали с това предложение за създаване на всеправославен висш ръководен орган, който да се свиква регулярно и да се занимава изцяло с решаването на злободневни проблеми, Православната Църква няма да бъде принуждавана да обърне гръб на вечността? Такъв орган също така успешно би разчистил пътя за бюрократите от Фенер да главенстват над останалите православни църкви. През последните години се натрупа и критична маса от модерно мислещи „християни”, които искат да видят Църквата преформатирана по светски образец и подобие и превърната в аналог на Лигата на Нациите и Big brother взети заедно.

За жалост повечето от критиките, отправени до момента към този Събор, неговите документи, намерения и цели, са съсредоточени предимно върху второстепенни проблеми. Почти не се говори за изначално сбърканата посока на гласения от почти век обновленчески „Велик-Свят-Всеправославен-Вселенски“ събор. И докато отстъпленците знаят своите цели и последователно ги преследват, техните критици не са единни в своето противостоене. Само съборният дух на Православната Църква обаче може да се окаже преграда пред намеренията на реформаторите. Защото само съборният дух на седемте Вселенски Събора е в състояние да спре светският дух, нахлуващ в Църквата и опитващ се да превърне Тялото Христово в Организация на обединените нации.

Вашият коментар