Посвещава се на 570-годишнината от успението на св. Марк Ефески

Навръх 24 май – празника на светите братя Кирил и Методий и в навечерието на Неделя на Слепия – земетресение от 6.8 по Рихтер разлюля Балканите. То беше усетено най-силно в Гърция, Сърбия, Македония, Турция и България. От месеци пък сме свидетели на незапомнени наводнения в Сърбия, на тежки наводнения, порои и градушки в България, Румъния, Турция. Европа също не беше пощадена от проливни дъждове и бури.

Дори атеистите започнаха да си задават въпроса защо се случва това и къде се крие причината за тези катаклизми. Сръбският патриарх Ириней например стигна до следното прозрение: „Наводненията в Средна Европа са наказание заради избирането на австрийския травестит Кончита Вурст за победител в Евровизия.”

При цялото ни уважение към пророческите дарби на сръбския патриарх изниква въпросът защо, след като намери обяснение за катаклизмите в Европа, той мълчи за ставащото в собствената му страна и на Балканите. Почти всички балкански страни, както и някои европейски, тази година не взеха участие в Евровизия, но това не ги спаси от редица природни бедствия.

На 23 май Константинополският патриарх Вартоломей замина за Светата Земя, където трябваше да се срещне с папа Франциск за отбелязването на „50-годишнината от историческата среща на патр. Атинагор и папа Павел VІ в Иерусалим през 1964 година”. Сегашната среща бе поредната стъпка към уния на католическата църква с Православната – дело, на което мнозинството от днешните висши клирици посвещават немалко време и усилия, без значение от коя поместна църква са.

Шест века по-рано, през 1437 г. тогавашният Константинополски патриарх Йосиф ІІ също тръгва на среща с папата, макар и в западна посока, а поводът също е уния с Римската църква за получаване на военна подкрепа срещу турските нашествия. Знаменателно е, че и неговото пътуване е ознаменувано с три земетресения, както и с редица други бедствия. Налице е нещо повече от обикновено съвпадение.

При природни бедствия светите отци винаги са използвали случая да се обърнат към вярващите с проповед за покаяние, указваща на безспорната и несъмнена зависимост на ставащото не само от греховете на народа и неговите управници, но и от отстъпленията на самите християни. При днешното духовно състояние на вярващите, натровени от гъделичкащи слуха басни за „всеопрощаващата и всепозволяваща божествена любов” и в резултат на това доведени до пълно духовно затъпяване, такава проповед би се сторила „твърда храна” и мнозина възмутено биха възкликнали:„тежки са тия думи! и кой може да ги слуша?” (Иоан 6:60).

Затова вместо проповед нека предприемем едно пътуване в историята, връщайки се шест века назад към обстоятелствата на тогавашното пътешествие на Константинополския патриарх, тръгнал като своя днешен приемник на съдбоносна среща с римския папа. Пътешествие, съпровождано с непрестанни и забележителни прояви на Божия гняв, които биха били извънредно поучителни за днешните християни, призвани също както и древните, освен вида на небето, да разпознават иличбите на времената.

***

Става дума за знаменателните събития, съпровождащи цялото пътуване на православната делегация за Фераро-Флорентинския събор и обратно, на който всички делегати с изключение на един предават Православната вяра и сключват през юли 1439 г. уния с католическата църква, приемайки католическата догматика и главенството на римския папа. Това злощастно пътуване през цялото време бива съпроводено с непрекъснати прояви на Божия гняв – земетресения, силни бури, неуредици, и въобще множество божествени знаци, че поетият курс е неверен, неправилен и небогоугоден. Наред с проявите на Божия гняв прави впечатление и изключителна слепота и невъзприемчивост от страна на повечето участници към Божиите знамения. Слепота и невъзприемчивост, така характерна и за мнозина от днешните християни.

Нерядко описанието на историческите събития около този злополучен събор бива придружавано с обяснението, че по това време православна Византия била притисната до стената и нямала никакъв шанс да се справи с надвисналата от изток опасност. Въпреки това в тази изключително неблагоприятна ситуация православните са имали възможност да получат военно-политическа подкрепа, без да жертват Православната вяра. А Византия освен това и без друго била обречена.[1] Георгий Схоларий (бъдещият патриарх Генадий Схоларий) – един от участниците във Фераро-Флорентинския събор, предупреждавал своите съграждани, че унията с папата няма да помогне: „Така или иначе ще паднем под турска власт, но поне да не предаваме вярата и да търсим помощ единствено от Бога”.

В онзи период в самата католическа църква има разкол и тя не е единна, а борбата за овладяване на Православната църква се води от два властови центъра – на папата и на Базелския събор[2]. Участниците на събора изповядвали принципа, че съборността стои над едноличната папска власт. Взаимоотношенията между тези два центъра били доста сложни и изпълнени с множество интриги, лукавство и лицемерие, като всеки гледал да надхитри другия и да придобие надмощие над него. Част от тази игра била евентуална уния с Православната църква, защото това би донесло общоцърковно признание за успелия да сключи унията със „схизматиците”, приемайки ги в лоното на Римската църква. От православна страна биват водени преговори и с двата центъра, но накрая византийците отстъпват пред предложенията на папата. Въпреки че първоначално се предвиждало съборът да се проведе в Константинопол, православните са принудени да заминат за Ферара на организирания от папата събор, защото латиняните ги убедили, че „Римската църква е майка, а източната – дъщеря. Не подобава майката да отива при дъщерята, а обратното – да се свика събора в Рим, а не в Константинопол”.

В цялата тази сложна ситуация основна роля от страна на православните играе преди всичко Византийският император Иоан VІІІ Палеолог, търсещ съдействието на Западна Европа за борбата си с турците. Убеден от него тогавашният Константинополски патриарх Йосиф ІІ, макар и неохотно се съгласил да отиде на събор с папата. Императорът се надявал неговото присъствие да придаде вселенски характер на събора. Той знаел също, че патриархът обичал славата, почестите и външната благопристойност, затова се обърнал към него с ласкателства и сладки думи и обещал, че ако патриархът замине с него, ще бъде удостоен с голяма слава и почит от всички, а най-вече от участниците на събора, че ще му поднесат дарове, ще следват думите и съветите му, тъй като той ще бъде от всички най-достоен за това[История…]. О, похот плътска и гордост житейска! И днес, както и тогава, за паница леща и за едната чест и слава православните продават най-ценното, което имат на този свят – своята вяра!

Първото земетресениеПатриархът, убеден от думите на императора, а по-точно казано – излъган, изменил сърдечното си разположение, зарадвал се и започнал усърдно да се готви за път, въпреки че бил на 85 години и боледувал от сърце[3]. Иоан Палеолог пък страдал от подагра, като през цялото пътуване и по време на събора получавал един след друг тежки пристъпи, които не му позволявали да ходи и често го приковавали на легло. Това зимно пътуване се оказало истинско мъчение не само за тях двамата, но и за цялата православна делегация, наброяваща 700 човека, сред които множество цивилни и духовни лица от цялата Източна църква. Никой не искал да тръгва на път, но това бил последен отчаян опит за получаване на военна помощ срещу турците.

В началото на септември 1437 година в Константинопол пристига папската делегация с галерите, които трябва да съпровождат православната делегация за събора. Когато те акостират на пристанището, силно земетресение разтърсва града. Земетресението бива отбелязано като “първа проява на Божествения гняв” от описващия събитията около събора Византийски историк Силвестър Сиропул[4]. Не след дълго пристигат и корабите, изпратени от Базелския събор. Съперниците били готови да влязат в морско сражение, но императорът ги удържал. След това папските и базелските пратеници не щадели дарове, пари и обещания, за да привлекат византийците всеки на своя страна, като различно обяснявали положението на Запад. Един от базелските представители, който дълго време бил живял в Константинопол, убеждавал патриарха, че при такива смутове не бива да отива нито в Базел, нито в Италия. Много от епископите настоявали за същото пред императора. Дори носещият титлата римско-германски император на Запад Сигизмунд, който иначе бил горещ радетел за уния, изпратил вестоносец в Константинопол, опитвайки се да убеди Иоан Палеолог да поотложи за известно време делата по съединението на църквите, докато не утихнат вътрешните крамоли в Западната църква. Накрая и турският султан Мурад посъветвал императора повече да се надява на съюза си с него, отколкото на този с латиняните[История…]. Бог по всякакъв начин – и чрез слова човешки и чрез безсловесната природа – се опитвал да вразуми императора и патриарха. Ала пренебрегвайки всички тези съвети, императорът все пак решил да поеме с папските галери към Италия и за да подпомогне личния си бюджет, светотатствено си присвоил съкровищата и златото от храма „Света София”, подарени от Руския митрополит Фотий [Свящ. Н.Смирнов…]. Византийците като слепи овци тръгнали право към устата на вълка и били дотолкова упорити в слепотата си, че пропуснали всички дадени им от Бога възможности да се вразумят.

Тук ще изпреварим събитията и ще споменем още нещо: интересна възможност за по-добро позициониране на православните в преговорите, запазвайки известна независимост от папата, се появява и във Венеция. Там те биват приети изключително любезно и топло от Венецианския дож, който предложил на православната делегация да не отива при папата във Ферара, а да остане във Венеция, където да бъдат извикани както представители на папата, така и на Базелския събор. “Тъй като всеки от своя страна ще гледа да спечели вашата подкрепа,- казал дожът – вие на свой ред ще можете да поискате от всеки от тях това, което е изгодно за вас. Затова изчакайте да видите какви ще бъдат техните предложения и така ще можете да решите кое е по-добре да приемете”. Венецианските велможи дори предложили съборът да се проведе във Венеция. Императорът и патриархът обаче убедили мнозинството от делегацията, че трябва да се отиде при папата във Ферара. Ако бяха решили да останат във Венеция, която, поради особеното положение, което заемала в Западния свят се радвала на известна независимост, с която дори папите се съобразявали – това би осигурило независимост и на самите православни. Или поне зависимостта от папата не би била толкова голяма, както във Ферара, а после и във Флоренция, където проявяваната до някое време щедрост от негова страна секва и православните биват подложени на твърде мизерно и унизително съществуване, като дори хранителните им дажби почват да зависят от тяхната предразположеност към отстъпки.

Отпътуването на делегацията и второто земетресение

Но да се върнем към началото на пътуването – неделя, 24 ноември 1437 г. Триремата [5], с която трябвало да пътува патриархът, хвърля котва в Константинополския квартал Евгениу. Следват тържествени речи, благослов и молебен за път.

„Около четвъртия час, – пише Силвестър Сиропул, – императорът се качи на своя кораб и веднага стана силно земетресение – втори знак на Божия гняв”.На другия ден, 25 ноември, понеделник, плавателните съдове акостират в квартал Кинегос във Влахерна, откъдето се качва императорът. С него на единия от трите папски кораба се качва и брат му – деспот Димитрий. Пътуващите били разпределени в корабите на папата, в три венециански галери и една флорентинска. Това били военни и търговски кораби, задвижвани с гребла и платна и не били предназначени за превоз на пътници. Иоан Палеолог пък пътувал с личния си кораб.

На третия ден делегатите остават в корабите, за да се подготвят за тежките условия на пътуването. На четвъртия – 27 ноември, едва успяват до падането на нощта да се придвижат до Атирион. Намиращият се на борда папски посланик Коронският епископ Христофор Гаратоне[6] притеснено споделя със свой приятел: „Нашето предприятие няма да успее.” Пророчески думи, като се има предвид как се развиват събитията на събора.

На четвъртия ден Сиропул пише, че настанало пълно затишие, което силно затруднило потеглянето поради безветрие. Греблата и платната били безсилни и корабите напредвали с мъка. А вечерта особеното разположение на звездите довело до силен смут и тревога в църковната делегация. Около полунощ връхлетяла толкова силна буря, че уплашените моряци имали дързостта да укорят императора, задето не послушал съветите да изчака с пътуването. Те основателно се боели, че могат да се разбият в някой от Мармарските острови. Вятърът бил изключително силен и на сутринта се оказало, че дори ги били подминали.

Атаката срещу императорския кораб и третото земетресение

След бурната нощ дошъл нов ден на изпитания. Плавайки покрай Галиполи, който по това време бил във владение на турците, императорската галера се доближила прекалено близо до брега и оттам отвърнали със стрели и камъни от защитния катапулт. „След спирането в Мадитос, пише Сиропул, отново стана голямо земетресение, което бе толкова силно, че се усети дори в корабите и ние разбрахме, че това е трети знак на Божия гняв”. Уплашен, патриархът известил императора, че иска да слезе на сушата. Императорът отвърнал, че трябва да изчака по-подходящо време за това. На брега слезли само моряци да попълнят запасите с вода. Там обаче били нападнати от агаряните и се наложило да бягат, оставяйки на сушата дори съдовете за вода. Едва след тежки преговори с местния бей пътуващите успели да получат вода, а патриархът забравил за желанието си да слиза на сушата.

„Нощта прекарахме, продължава Сиропул, обкръжени от варварите, които палиха огньове и през цялото време надаваха бойни викове. С пукването на зората всички кораби вдигнаха котви и отплуваха, с изключение на кораба на патриарха. Варварите не позволиха да бъдат откачени въжетата, с които той беше привързан за пристана. Хората на борда опитаха какво ли не, но не постигнаха нищо. След това някои започнаха да приготвят оръжията си, а други се пробваха да прережат въжетата. Виждайки това, варварите най-после оставиха кораба да отплава”.

След кратък престой на о. Лимнос, пристигнали в Негропонте, където останали няколко дни. След това на път за Пелопонес в продължение на два дни духал толкова силен вятър, че императорската галера се изгубила от погледа на останалите, обърквайки пътя. Другите спрели в пристанището Сикея да я чакат там. Минали два дни без никаква вест, затова изпратили друг кораб да я търси. Намерили я чак на третия ден в пристанището в Кенхрея, защото не успяла да се върне при останалите поради изключително бурното море и лошо време. В Кенхрея императорският кораб едва се разминал с нападение на намиращите се там каталонски и италиански кораби, чиито екипажи, разпознавайки високия гост, пожелали да го отвлекат за пари.

Къщата с прасетата

След още няколко дни, в които се борили ту с липсата на попътен вятър, ту с бурен такъв, пътуващите пристигнали в Метон, където били посрещнати от местния православен епископ и латински официални лица. Обичаят бил такъв, че когато православните в Метон извършвали литийно шествие, латинците не участвали в него. Добър обичай. Но сега латинските епископи пожелали те да подкрепят патриарха от двете страни, което по право се падало на приближените му. Така по време на литията православният патриарх бил подкрепян от двама латинци: от едната му страна застанал споменатият по-горе Коронски епископ Христофор Гаратоне, а от другата – португалският епископ Антонио Мартинес де Чавес. Те го отвели до една разнебитена и необитаема двуетажна къща, където го оставили да пренощува. На горния етаж имало само легло и една мръсна възглавница, а долният етаж бил обитаван от прасета. Патриархът получил някаква противна храна, която не ставала за ядене и цяла вечер не успял да мигне заради грухтенето на прасетата, затова помолил да бъде преместен в близкия замък. Замъкът принадлежал на Венецианския губернатор, който приютил патриарха и хората му и те останали 13 дни, през които изкарали Рождественските празници.

Още неприятности

След празниците галерата с патриарха и другите кораби отплавали към Наварино, където трябвало да се срещнат с императора, който пристигнал от Кенхрея по суша. Веднага щом поели на път, връхлетели ги силни бури около Метон и Янинския залив, при което от силния вятър императорският кораб и една от венецианските галери скъсали платната си. След това пък се наложило да чакат поради настаналото безветрие. Накрая все пак успели да се доберат до Кефалония, след което акостирали на малкото пристанище Пицкардо. Тъй като междувременно задухал благоприятен вятър, мнозина пожелали да не се застояват, а да продължат, но въпреки това било взето решение да спрат. Тогава изведнъж вятърът се сменил и започнал да духа северният бора, който задържал корабите цели пет денонощия, не позволявайки на екипажите дори да слязат на брега за питейна вода. Затова веднага щом задухал попътен вятър, отново тръгнали на път, но тогава се извила поредната страшна буря. Вятърът почнал да духа толкова силно, че за четири часа корабите изминали 60 мили. На едната галера такелажът на мачтата се скъсал и тя започнала безконтролно да се мята напред-назад. Бурята все повече се усилвала, вълните ставали все по-високи и по-високи, а наоколо било непрогледна тъмнина. Внезапно вятърът рязко сменил посоката и отново ги върнал в Пицкардо, откъдето тръгнали, само че този път взели разстоянието за 14 часа. Наложило се да останат на пристанището три дни, защото всички били напълно изтощени от преживяното. Бурята продължавала да вилнее и екипажите останали без храна и вода. Когато най-после морето се успокоило, те отново потеглили на път, но изведнъж отново задухал поривист вятър, който подхванал единия от корабите и с все сила го ударил в патриаршеския, чупейки греблата му като тръстики. Щетите били големи и едва успели да продължат пътуването, пристигайки в Корфу, където останали няколко дни в дома на губернатора на острова, за да се съвземат.

Поемайки отново на път, в залива Рагуза пак ги връхлетяла поредната жестока буря, която разпръснала корабите. Когато успели да се съберат, всички стигнали в Корсола, където научили, че римско-германският император Сигизмунд умрял. Императорът и патриархът слезли на брега, за да се видят и разговарят, тъй като в продължение на два месеца, от напускането на Константинопол, нямали тази възможност. Сетне поемайки отново на път, връхлетяла ги поредната силна буря и се наложило да слязат на един малък пуст остров, още повече, че императорът се разболял. Завалял сняг и станало много студено, но не можели да тръгнат в продължение на четири дни поради болестта на императора. След като най-после се качили на корабите, пристигнали в Зара, където престояли три дни, но на тръгване вятърът дотолкова се усилил, че счупил нока[7] на рейката на императорския кораб. Оправили го на брега и се отправили към Паренцо, където пак се наложило да останат три дни поради силна буря.

Венеция

Най-после, изтерзани от тримесечно пътуване, на 8 февруари, 1438 г., пристигнали във Венеция. Нашият разказвач Сиропул влязъл в малката делегация, изпратена да съобщи за пристигането им на дожа на Венеция, но делегацията не успяла да тръгне преди да отмине поредната буря.

Дожът ги приел изключително радушно. Той отишъл да посрещне императора със своята лодка и да го въведе във Венеция. Иоан Палеолог бил посрещнат подобаващо – с фанфари, биене на камбани, радостно множество и пълно пристанище с лодки, излезли специално да приветстват Византийския император, но мрачният и дъждовен ден, който се случил събота преди Неделя на Блудния син, помрачавал блясъка на това посрещане, пише Сиропул. Патриархът също бил почетен подобаващо. По нареждане на дожа императорът бил настанен в хубав и добре обзаведен дом, такъв получил и брат му – деспот Димитрий, а патриарха настанил в близкия манастир „Св. Георги”, като същевременно се погрижил да не бъдат лишени от нищо.

Този град посрещнал византийците с демонстрации на небивал блясък и разкош, пищни церемонии, топли приветствени речи, което накарало някои от числото на епископите да го нарекат „обетованата земя”. Венецианският дож пък изказал възхищението си от това през какви изпитания преминали византийците „в името на мира и единството на Църквата”. Той поел цялата издръжка на православната делегация по време на престоя им във Венеция.

След настаняването на делегацията пристигнали представители на папата, които заедно с известна сума пари предали на императора и патриарха, че римският първосвещеник ги очаква във Ферара. Дожът, както казахме по-горе, предложил на императора и патриарха да останат във Венеция и тук да се състои църковния събор. Те обаче дълго отлагали решението, просто защото не можели да се срещнат лично и да го обсъдят, тъй като и двамата боледували – патриархът страдал от болното си сърце, а императорът бил съборен на легло от тежък пристъп на подагра.

Лекарство против розови сънища

Това захласване по прелестите на Венеция и Западния свят криело неминуеми опасности за православните. Сравнявайки бедственото положение в Империята – почти цялата поробена вече от турците, с богатствата, свободата и удобствата на живот, на които се радвали западните държави гърците лесно можели да се увлекат по изгодите на земния мир. Затова имало нужда от нещо отрезвяващо и то се оказало налице.

„Един ден, пише Сиропул, патриархът отиде да разгледа църквата Сан Марко, където бе пълно с богато украсени свещени предмети – разкошни и скъпи, като в украсата имаше скъпоценни камъни, огромни и много красиви. Всички форми и орнаменти на обектите на свещено поклонение бяха изящни и с най-прецизна изработка, направени от възможно най-скъпите материали. Някои бяха изключително изкусно изсечени от превъзходни скъпоценни камъни, други направени от най-чисто злато. И тук видяхме свети икони, които хвърляха златни отблясъци и по които имаше скъпоценни камъни. Големината и красотата на перлите по тях и невижданото майсторство на изработката биха предизвикали възхищението на всеки, който ги види. По времето на кръстоносния поход, когато Градът [Константинопол], уви, бе превзет от латинците, всичко това било пренесено тук оттам.

Два пъти в годината на Рождество Христово и Възкресение вратите, които през останалото време стоят заключени, се отварят и всички, които присъстват на празника виждат цялото това великолепие и то е източник на гордост, възхищение и радост за тези, които го притежават, а за онези, от които е взето – източник на униние, болка и потиснатост, както в нашия случай. От надписите по иконите научихме, че откраднатото е от Великата църква [Света София] и от манастира Пантократор”.

След това се състоял съвет, на който присъствали патриархът, императорът, шест епископи, както и приближените на патриарха – великият сакеларий, великият хартофилакс и самият Силвестър Сиропул в длъжността му на велик еклесиарх[8]. На този съвет с мнозинство било взето решение да не се остава във Венеция, а да се замине за Ферара при папата.

Ферара

Първи тръгнали императорските посланици и заедно с тях двама епископи. При пристигането си във Ферара всички били накарани да целунат крака на папата, което посланиците сторили за разлика от епископите, и папата, отначало благосклонен, след това се изпълнил с неприязън към тях.

След това във Ферара пристигнал и императорът, който също се срещнал с папата. Папата очаквал и патриарха, а той с пристигането бил известéн от императора, че от него се очаква при поздрава към римския първосвещеник да направи земен поклон и да му целуне крака. Самият император бил против такъв поздрав. Патриархът силно се огорчил, като чул какво иска от него папата, защото до този момент хранел илюзии за друго посрещане. Папата пратил при него няколко епископи, а не някой кардинал, както било прието при посрещането на такъв висок гост, и те наредили на патриарха веднага да слезе на брега, да отиде при папата и да го поздрави по указания начин. Патриархът проявил достойнство и отвърнал, че било редно папата да го посрещне и да си разменят братска целувка, както подобава на духовни лица. Има какво да научат от иначе малодушния Константинополски патриарх днешните православни папопоклонници. Те, без папата да е искал това от тях, се надпреварват да му целуват ръката. Какво ли пък би станало, ако го поискаше? Нищо чудно тогава предано да се хвърлят да му целуват краката…

Епископите отново се оттеглили, по-късно се върнали и заявили, че папата ще приеме патриарха и делегацията, но понеже бил лишен от „полагащото му се право”, срещата нямало да бъде пред всички и тържествена, а в покоите на папата.След това при патриарха дошъл друг епископ – пратеник на папата, който също му наредил на срещата да целуне крака на Евгений ІV. Йосиф поискал папата да каже откъде е взел този обичай и кой събор му е дал такава привилегия. „Папата казва, че е наследник на св. Петър, – продължил патриархът – но тогава ние сме наследници на другите апостоли. Те целували ли са крака на св. Петър?” Когато му възразили, че всички правят така – епископи, крале, германският император, кардиналите, патриархът възразил: „Това е новост и аз никога няма да направя подобно нещо. Ако папата иска да го целуна като брат, според църковната традиция, ще отида при него. Ако ли не, изоставям всичко и се прибирам обратно.” Епископите предали неговите думи на папата и след известно време се върнали и попитали: „Как е възможно папата да бъде лишаван от подобна чест?” и отново се опитали да го убедят да му целуне крака. Патриархът обаче отново се възпротивил, както и неговият антураж и отново не се минало без спор. Накрая заявил, че щом папата държи да му целуват крака, той нямало да слезе от кораба и добавил: „Струва ми се, че този събор и дискусия не са угодни Богу, затова Той ни изправи пред това препятствие, така че ще си замина обратно, преди да бъда обезпокояван с други подобни ужасни неща.”

На другия ден папата приел патриарха и православната делегация, седнал на висок трон. Патриархът бил поканен да седне на табуретка, която била висока колкото табуретката за крака на папата. Придружаващите го лица били оставени да стоят прави. Папата позволил всички да му целунат ръката и бузата. По-късно Трапезундският епископ казал на патриарха: „Когато видях къде те постави да седнеш папата и как се държа, сякаш е по-висш от теб, аз се смутих и си помислих, че нищо добро няма да произлезе за нас тук.” Отново пророчески думи!

След това папата пожелал съборът да бъде свикан, но изникнал поредният повод за разногласия, този път за местата на православните в храма. Оказало се, че за папата бил приготвен висок трон с балдахин, а всички останали трябвало да седят по-ниско от него, в това число императорът и патриархът. Отново започнали спорове, които продължили цели двадесет дни, в които латиняните се опитвали да убедят православните, че папата трябвало да седи в средата, „бидейки пръв сред всички и техен обединител”. Патриархът също поискал висок трон с балдахин като на папата, но му било отказано и той се наскърбил, а разгневеният император накрая казал: „Сега вече знам, че разискванията за трона и седалките не бяха продиктувани с оглед на съборния ред, а от гордост и светски съображения и съвсем не от духовни.” Но с това униженията за православните тепърва започвали.

Латинците обявили в нарочно писмо, че във Ферара се свиква вселенски събор, който ще се заеме с различията във вярата. Най-отгоре поставили „В името на Папата”, а едва по-надолу написали, че ще присъстват гръцкият император и патриархът на Източната църква.

Междувременно излязъл на дневен ред и въпросът за издръжката на гръцката делегация. Папските представители заявили, че всеки ден на гърците ще се доставя храна. Осигурили и подслон за всички, но легла имало само за императора, патриарха и близкото им обкръжение. Останалите били принудени да спят на сламеници или направо на земята. Императорът, според първоначалната уговорка, поискал пари вместо храна. Латинците обаче не се съгласили. Договорката за пари вместо продукти, направена още в началото на престоя им във Ферара, не била спазена. И докато венецианците давали пари, още преди да им бъдат поискани, представителите на папата във Ферара месец и половина не искали да дадат каквото и да било, изнудвайки православните да се съгласят с желанията им за разположението на троновете и останалите подробности около свикването на събора. Едва когато гърците се примирили и отстъпили, получили малко пари като едномесечна издръжка. Подобно изнудване се практикувало твърде често по време на събора, което принудило някои от епископите да стигнат дотам, че да продават дрехите си в осигуряване на препитание.

Патриархът помолил папата да му предостави един по-голям храм към някой манастир, за да извършват в него богослужение, но му било отказано.

След откриването на събора през април започнало разпределяне на местата между самите православни, при което мнозина били обидени от определените им от императора и патриарха места. След дълги уговорки и преговори този въпрос бил решен, но мнозина останали обидени и неудовлетворени. Силвестър Сиропул пише с горчивина: „Ето как бе ознаменувано свикването на този вселенски събор, който трябваше да доведе до уния. Защото вместо да се обединим с тези, с които бяхме разделени, между самите нас започнаха разделения и раздори.”

На съборните дискусии от православна страна говорели предимно Ефеският митрополит Марк Евгеник и Никейският Висарион, а от католическа – Джулиано Цезарини, Николо Албергати, Иоан де Торквемада, Андрей архиеп. Родоски, Иоан де Монтенегро.

Пренията били основно за изхождането на Св. Дух (филиокве), какъв трябва да бъде Евхаристийния хляб – квасен или безквасен, за чистилището и за главенството на папата. През цялото време латинските богослови не успели да докажат правотата си, ала в същото време не желаели да отстъпят от неправилните си възгледи. Православните от своя страна не искали да приемат учения, в чиято основателност не били убедени, и се опирали изцяло на авторитета на светите отци и предходните събори, но така и не могли да склонят латиняните към приемане на Православното учение, въпреки че отразили всичките им аргументи. Пренията били дълги, изтощителни и съвършено безплодни.

Императорът, който предприел това пътуване единствено с цел да получи военна помощ, непрекъснато настоявал православните да примирят позицията си с тази на папата. След тримесечни безплодни прения той се отегчил и започнал да ходи на лов, небрежейки за събора. А и поради честите кризи на подагра само ездата му носела някакво облекчение.

Отегчили се и православните, повечето искали вече да се връщат в Константинопол, но императорът забранил на всички да напускат Ферара, докато не се споразумеят с папата по веровите въпроси. С течение на времето някои от епископите също започнали да настояват православните да преразгледат спорните въпроси и да изгладят различията с католиците. Така в редиците на православните се отворили пробойни.

Съществуващите междуличностни конфликти се пренесли в сферата на вярата. Образованият, но амбициозен и себелюбив, епископ Висарион Никейски постоянно желаел да демонстрира своето красноречие и когато се изказвал св. Марк Ефески, започнал да гледа на него вече не като на съратник в защитата на вярата, а като на съперник. По такъв начин бързо охладнял към това свято дело и с течение на времето променил коренно убежденията си, като се оказал готов да предаде Православието поради лични страсти и изгоди. Промяната у Никейския епископ била ключов момент в процеса на събитията, защото според повечето изследователи той бил умен, начетен, и притежавал добри познания в богословието и философията[9]. А понеже се ползвал с голям авторитет пред императора, патриарха и другите, неговото падение станало причина за падението на мнозина.

Подобна метаморфоза станала и с изповедника на императора – честолюбивият и сръдлив Григорий Мамма, който също завиждал на Ефеския митрополит и бил жаден за почести и слава. Сред първите поддръжници на унията се наредил и Руският митрополит Исидор[10].

С известни прекъсвания пренията продължили през лятото и есента. През октомври императорът вече едва можел да ходи от подагра, та се налагало да го внасят на ръце в залата за дискусии. През декември болката дотолкова се усилила, че го приковала на легло. Възрастният патриарх също бил на легло и се наложило да ги разнасят с леглата, когато трябвало да обсъдят нещо помежду си.

Флоренция

Тъй като от началото на събора нищо не било постигнато, папата не искал повече да остават във Ферара, защото бил далеч от градовете, от които получавал финансова помощ. Освен това върлуващата по това време в Европа чума дошла и тук. Той тайно се договорил с императора да заминат за Флоренция, откъдето му били обещали пари, ако премести събора там. Папата обещал също 12 хиляди дуката и две галери в помощ на Константинопол. Православните делегати обаче не желаели да заминават за Флоренция, защото се опасявали, че там папата ще се държи още по-самовластно. Но тъй като останали без средства, а и императорът силно настоявал да се преместят, накрая се примирили. Иоан Палеолог заявил още, че във Флоренция ще се сключи уния, което доста разтревожило епископите, които дотогава мислели, че са на този събор заради обещаната военна помощ.

Още с влизането на делегацията във Флоренция последвал поредният божествен знак, че ставащото е неправилно и небогоугодно, но това не вразумило главните действащи лица.

Край на първа част

следваща >>

Бележки:

[1] Прочутият богослов и аскет Йосиф Вриений (+1421), посещавайки древната всехристиянска столица и вече прощавайки се с жителите й, казал: “С голяма скръб напускам този град. След няколко години аз ще умра. Но знайте: заради своите грехове Константинопол ще падне под властта на турците, но Православието ще се запази! … Когато видите наказващата Божия десница, не се чудете за какво и защо тя се приближава. По-добре се възхитете на Божието милосърдие, защото няма зло, което да не се е настанило при нас… Повечето от нас не си дават сметка какво значи да си православен и се отнасят с пренебрежение към всичко Божие. Клирът бива ръкополаган за пари или дарове. Богохулството и светотатството са често явление. Роптаем срещу Бога – едни за това, че вали дъжд, други –  че няма дъжд; едни – че някои са богати, други –  че някои са бедни. С една дума, станали сме съдници на Бога. Навсякъде голота – и при мъжете, и при жените. Девойките са загубили всякакъв свян, вдовиците неистово копнеят за мъже. Църковните празници се съпровождат от танци, песни, пиянство, възмутителни обичаи. При болест на хората или добитъка всеки бърза да иде било при знахар, било при магьосник, пренебрегвайки Бога, Църквата, почтените лекари. Не минава и ден, в който да не сме преяждали и пиянствали. Навсякъде царят полова разпуснатост, завист, грабежи, убийства… И ако не се покаем, скоро ще ни сполети Божието наказание.” (вж.: http://www.plovdivskamitropolia.bg/nedelna-propoved/76-nedelya-na-strashniya-sad-mesopustna.html)

[2] Базелският събор е свикан от папа Мартин V през 1431 г. с цел дискусия по въпроса за църковни реформи и проблема с последователите на Ян Хус. Папа Мартин умира преди откриването на събора и е наследен от Евгений ІV. Новият папа не отива в Базел, а изпраща кардинал Джулиано Цезарини да председателства събора. Много от участниците на събора са поддръжници на теорията за съборността и настояват, че авторитетът на събора е по-висок от този на папата. В процеса на противоборството си срещу папата обаче съборът постепенно губи подкрепа и броят на участниците в него намалява. През 1438 г. папа Евгений ІV нарежда съборът да се премести във Ферара. Някои от участниците остават в Базел и продължават опозицията, свалят Евгений и избират антипапа. Съборът бива прогонен от Базел и се установява в Лозана, а през 1449 г. преустановява дейността си.

[3] Предполага се, че патриарх Йосиф ІІ е роден в България ок. 1360. За него се твърди, че е незаконен син на българския цар Иван Шишман и гръцка майка от богатия род Филантропинос; някои смятат, че може да е бил син на друг български владетел Иван Александър. Преди да стане Константинополски патриарх е бил Ефески митрополит. Поддръжник на унията с Рим още при Мануил II Палеолог, а после и при Иоан VIII Палеолог. Възможно е да е присъствал на събора в Констанц и да е допринесъл за свикването на Фераро-Флорентинския събор, въпреки че вече е бил в напреднала възраст и лошо здраве. Умира във Флоренция точно преди края на Събора и е погребан в църквата „Санта Мария Новела”.

[4] Силвестър Сиропул – византийски историк, съвременник и непосредствен участник във Фераро-Флорентийския събор, от най-близкото обкръжение на патриарх Йосиф II (1416–1439). Константинополски патриарх от времето на Османското владичество (Софроний Сиропул – (1463–1464). Роден в семейство на свещеник. През 1424 г. е ръкоположен за дякон, в 1437 г. става велик еклесиарх на Константинополската Църква и като такъв участва в работата на Фераро-Флорентийския събор. След събора Силвестър Сиропул става активен противник на унията.

[5] стандартна венецианска галера (ХІІІ-ХVІ в.)

[6] Христофор Гаратоне, епископ Коронски, владеел гръцки и бил основният преводач на папата. Имал голямо влияние върху императора, когото убедил да тръгне за Ферара. Намира смъртта си през 1448 г. във втората Косовска битка.

[7] нок – напречно ребро на мачтата, от което се спуска платното.

[8] Велик сакеларий, велик хартофилакс и велик еклесиарх – църковни длъжности във Византия. Великият сакеларий е лице, което се занимавало с административните и финансови дела в Църквата, великият хартофилакс, както показва наименованието, първоначално бил пазител на книгите и официалните документи, но после към тази длъжност били добавени и други задължения, а великият еклесиарх се грижел за църковните сгради, порядките в богослужението и др.

[9] След събора Висарион Никейски се прибира за кратко в Константинопол, но бързо се връща в Рим, където преминава в католицизъм и папата го произвежда в кардинал.

[10] Исидор митр. Киевски и на цяла Русия – третият най-активен поддръжник на унията. Малко след събора бива произведен в кардинал и през 1440 г. се връща вече като папски легат в Москва, където е вкаран в затвора заради униатските си убеждения. Успява да избяга на Запад и остава да служи на папата, който го праща на няколко мисии като свой посланик, една от които е в Константинопол. Умира в Рим през 1463 г.

Използвана литература:

1. The Siropulos Project, The Memoirs of Sylvester Syropulos, Section Four [V. Laurent, Les ‘Mémoires’ de Sylvestre Syropoulos sur le concile de Florence (1438-1439), Paris: CNRS, 1971.]

2. Сильвестр Сиропул. Воспоминания о Ферраро-Флорентийском соборе (1438-1439). В 12 частях. – СПб., 2010.

3. История Флорентийскаго Собора, Москва, 1847 г.

4. Архимандрит Амвросий (Погодин), Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Holy Trinity Monastery, Jordanville, N. Y. 1963.

5. Священник Никита Смирнов, История о достопамятном Флорентинском соборе, по части унии, каковая предприята была для соединения Восточной Церкви с Западною, и о других к сей материи относящихся обстоятельствах, из достоверных писателей, а особливо из Сильвестра Сиропула, собранная, 1805, СПб.

6. Surprisedbytime.blogspot.com

7. Nauplion.net