Пътуването до Флоренция било мъчително, защото вече дошла зимата на 1439 година, а пътят се виел през планината, освен това постоянно срещали затруднения с осигуряването на коне.

На 15 февруари Византийският император тържествено влязъл във Флоренция в разгара на карнавалния период. Той бил облечен в бяла роба с червено наметало, а на главата си носел голяма шапка, украсена с едър рубин и други скъпоценни камъни. Жените във Флоренция били облечени в най-хубавите си дрехи, терасите и централната улица били украсени и изпълнени с множество народ, мнозина се качвали на покривите, за да могат да наблюдават празничната процесия, а пет кардинала тържествено ескортирали императора. През целия път биели камбани и свирели фанфари.

Целият ден бил слънчев, но изведнъж отнякъде се насъбрали облаци и когато императорът наближил Флоренция, започнало да ръми. Когато той влязъл в града през портата Сан Гало се разнесъл страшен гръм и внезапно рукнал дъжд като из ведро. Зрителите мигом се разбягали, латиняните от процесията също се разпръснали в търсене на убежище, а носачите на императорската носилка я оставили на земята. Пороят напълнил носилката с вода и императорът подгизнал до мозъка на костите си. Той продължил на кон до къщата, където трябвало да отседне. Ескортиращите го кардинали и гърците от антуража му станали вир-вода, а сам той придобил крайно жалък вид в студените си подгизнали дрехи и съсипана шапка. В мига, в който влязъл в къщата и се скрил от поглед, дъждът внезапно спрял, точно както и започнал.

Във Флоренция пренията били подновени, но още първите заседания разкрили, че императорът тайно се е договорил с папата за уния. Всички епископи получили пари и освен това били изпратени 10 хиляди флорина в Константинопол.

Отново бил подновен и спорът за изхождането на Св. Дух. Православните в лицето на еп. Марк Ефески се противопоставяли на католическото учение по този въпрос. Но тъй като императорът искал час по-скоро унията да бъде подписана, накрая забранил на св. Марк да влиза в повече прения относно филиокве.

Понеже наближавала Пасха, заседанията били временно прекратени. Папата поставил условието или православните да приемат филиокве или да си заминават за Константинопол. Императорът изпаднал в огромен смут, защото трябвало да избира между помощ за империята и укори за измяна на Православието. В събранията с гърците твърдял, че бил защитник на Църквата и нейните догмати, и че подкрепял нейните защитници, а не склонните към спорове. Когато неговите хора искали да заеме по-ясна позиция, той казвал, че това е право само на Църквата. На латиняните пък говорел, че бил против насилствено съединение. Така лукаво се измъквал всеки път.

В същото време привлякъл към себе си най-склонните към уния – еп. Висарион Никейски, изповедника си Григорий Мамма и Руския митрополит Исидор, които се стараели всячески да му угодят, надявайки се и на материална подкрепа от папата. Тези хора не били любители на истината, а търсещи единствено земна изгода. Григорий Мамма казал: „Знаем, че ако пристъпим към уния, ще ни прокълнат още преди да стигнем във Венеция, ако не пристъпим – пак ще ни прокълнат. Така че, нека пристъпим, пък после нека проклинат.”

Императорът започнал още по-често да притиска византийците да сключат уния с Рим. Държал ги насила край себе си и не ги пускал да си отидат в родината, дори не им разрешавал да напускат града. През това време латиняните намалили дажбите, а на Ефеския митрополит и съвсем спрели да дават каквото и да било. Коронският епископ Христофор Гаратоне казвал по негов адрес: „Той яде папски хляб, а се противи на папата.”

В понеделник на Страстната Седмица всички се събрали в килията на болния патриарх. Веднага Исидор и Висарион се изказали за уния с папата, докато болшинството епископи били против. Марк Ефески обаче дръзновено заявил: „Латиняните са не само разколници, но и еретици. <…> Мирът може да бъде възстановен, само ако махнат добавката и приемат нашия символ.”

Проведени били още обсъждания, но болшинството все така оставало твърдо против унията. Императорът предал на папата, че гърците не искат повече прения, но и че не намират способи за примирение. Латиняните обаче настояли пренията да продължат.

Императорът предложил на православните да измислят формулировка за изхождането на Св. Дух, която да бъде приемлива и за двете страни, но Марк Ефески постоянно повтарял, че латиняните трябва да се откажат изцяло от филиокве и че само тогава може да има мир между църквите.

Латиняните предложили на гърците за одобрение една крайно обтекаема формула, която православните категорично отхвърлили, като противоречаща на църковното учение. Настъпило още по-голямо разделение в лагера на православните. Напразно Доситей еп. Монемвасийски умолявал императора да бъде внимателен с делата на вярата, като му напомнял за Михаил Палеолог. Накрая с 24 срещу 12 гласа било прието изложението на догмата, съставено така, че и гръцката и латинската страна да запазят учението си, без да отхвърлят и противното. Латиняните ликували от първата победа, но не спрели дотам, а продължили да издевателстват над разколебания вече лагер на православните, като поискали те или да изправят своите двусмислици, или изцяло да приемат техния вариант.

На гърците им омръзнало всичко това и настоявали да се връщат у дома. Компромисно настроените Висарион Никейски, Григорий Мамма и Исидор Руски постоянно спорели със защитниците на Православието и с Марк Ефески, когото открито наричали „бесноват”, заплашвайки, че ще донесат за него на папата, задето го наричал еретик. Императорът се мъчел да балансира между лагера на латиняните и този на православните, но безуспешно. Накрая заплашил папата, че ще си тръгнат, ако не бъде прието съставеното от православните изложение.

На 27 май папата извикал гръцките епископи и ту с ласкателства, ту със заплахи ги убеждавал да се съгласят да сключат уния. След тази среща тримата изменници сред православните вече направо заявили на императора, че „ако той не иска уния, те ще се обединят и без него”. На 28 май императорът събрал гърците и пак апелирал за нуждата от църковен мир. На 30 май православните отново се събрали и поискали патриарха да каже мнението си, но той се изразил твърде уклончиво. При последвалото гласуване 10 били за унията, а 17 – против. Тогава привържениците на унията поискали патриарха да отлъчи от Църквата Марк Ефески, но Йосиф ІІ се възпротивил. Успели обаче да го убедят да привика и склони поне някои от епископите към обединение. Патриархът опитал да склони и самия Ефески митрополит към някакви минимални, според него, отстъпки, но Марк Евгеник останал непреклонен, казвайки: „В делата на вярата не може да има никакви компромиси”.

През това време императорът успял да привлече с различни обещания на своя страна още епископи, а Исидор Руски устроил богато угощение за други и предвид оскъдните дажби, които получавали от месеци, не било чудно, че една трапеза успяла да ги склони. Императорът от своя страна успял да изиска от папата да се ангажира с военна и финансова помощ за Константинопол – цената за сключването на църковния съюз.

На 2 юни Иоан Палеолог назначил ново събрание, на което окончателно да се реши приемането на латинския догмат за филиокве и да се премине към сключване на унията с Рим.

Пръв се изказал патриархът. Във витиевата реч той обяснил, че бил предан на отците, но приемал частично и филиокве, затова бил готов да влезе в общение с латиняните. След речта на патриарха и други изказали съгласие да приемат унията. Императорът поискал мнението на всички, дори на светските лица, от които всички били за съюз, с изключение брата на императора. Против все още били и четирима митрополити, един от които Марк Ефески.

Тук отново се намесило Божественото Провидение, този път чрез безсловесната твар, както ни разказва Сиропул:

Дошъл редът на императора да се изкаже. В своята реч той заявил, че приема този събор за „свят и Вселенски” и се ангажирал да спазва неговите решения. През това време в краката му лежало едно от неговите ловджийски кучета, което винаги го следвало, където и да отиде. То обикновено тихо дремело, независимо дали императорът говори или не. Този път обаче, в мига, в който Иоан Палеолог започнал речта си, кучето захванало да лае и да вие. Въпреки че мнозина се опитали да му попречат и да го накарат да замълчи, кучето не искало да млъкне и непрекъснато виело силно и жално скимтяло, заглушавайки императорската реч. „То сякаш плачело, скърбяло и тъгувало, без да млъкне през цялото време, докато говорел императорът”, пише Сиропул и добавя: „Някои веднага видяха в това лоша поличба.”

И наистина на това събрание се взело съдбоносното решение да се пристъпи към уния. Императорът заявил, че съборът одобрява учението на латинската църква и желае единение с нея. Под страх от тежко наказание той забранил да се противоречи на взетото съборно решение и заповядал пренията да бъдат подновени.

Епископите преформулирали неколкократно добавката в Символа и всеки път латиняните я отхвърляли, докато православните най-после не отстъпили и не я съставили така, че да се хареса на латиняните. Тогава папата одобрил новия текст и на 8 юни това постановление било прочетено на латински и гръцки, а в знак на помирение последвало целование между латинци и православни. Всъщност тази формулировка представлява бисер на мъдруването, целящо да примири истината с лъжата. Признавало се, че „Дух Свети изхожда от Двамата, от Отца и Сина като от едно Начало и от един Изводител”. От Двамата, но като от Един – този логически абсурд бил подложен на унищожителна критика от св. Марк Ефески в специален трактат по въпроса. Според него такова изповедание приличало на ботуш, който да може да се обуе и на двата крака.

Като видял отстъпчивостта на гърците, папата започнал да иска нови отстъпки и за другите нововъведения на Римската църква – безквасния хляб за Евхаристията, главенството на папата, чистилището и времето на пресъществяване на Св. Дарове.

Това било началото на безславното поражение на Православната делегация на събора. Казват, че който каже „а“, вече по неволя ще каже и „б“. Така станало и във Флоренция. Приемайки латинския догмат за изхождането на Св. Дух, гърците приели и всичко останало, което искали латиняните. Единствено Ефеският митрополит оставал през цялото време непреклонен стълб на Православието.

На 10 юни папата представил писмено своите искания и настоял православните да признаят всички негови преимущества като наместник на Иисус Христос и върховен първосвещеник, да потвърдят за правилна одобрената от него добавка към Символа, и да приемат латинското учение за чистилището. Това се случило на 10 юни преди обед, а вечерта внезапно починал патриархът. Той се надявал скоро да напусне Флоренция и да се прибере у дома, но станало другояче. Православните го опели в присъствието на латинците и после той бил погребан в църквата Санта Мария Новела. Гръцкият философ Плетон, който бил част от православната делегация, пише: „Този събор никой не може да нарече вселенски, защото Византийският патриарх умря, преди да подпише утвърждаването му.”

Смъртта на патриарха оказала известно въздействие върху императора, който осъзнал, че сега той е отговорен пред Църквата и че вече го няма човекът, който трябва да дава отчет пред нея за действията на православните на събора.

След погребението папата напомнил на Иоан Палеолог за своите искания, пращайки при него продажните Висарион Никейски, Григорий Мамма и Исидор Руски, настоявайки да се разгледа въпроса за чистилището, времето за пресъществяване на Даровете, вида на Евхаристийния хляб и въпроса за главенството на папата. Императорът възразил, че латиняните се домогват до все повече отстъпки, защото виждат, че сред православните има предатели.

Папата поискал от епископите признание на главенството на основания, каквито дори в Западната църква никой не приемал. Единствено Ефеският митрополит дал достоен отговор на тези домогвания: „За нас папата е като един от патриарсите и то само ако е православен, а те (униатите) с голяма важност го обявяват за наместник на Христа, Отец и Учител на всички християни“.

Постепенно православните отстъпили и тук, признавайки всички преимущества на Римския престол, както и правото на папата да приема жалби срещу патриарха, да свиква събори и еднолично да управлява Христовата Църква. Това било формулирано така: „Папата е върховен първосвещеник, наместник и местоблюстител на Иисус Христос, пастир и учител на всички християни, който управлява Църквата Божия, при запазени права на Източните патриарси, като втори след него е Константинополският патриарх, следван от Александрийския, Антиохийския и Иерусалимския.”

Станало ясно, че на събора във Флоренция латиняните имат за цел не просто съглашение и възстановяване на предишното църковно единство, а пълна капитулация на Православната Църква и подчиняването й на папата.

Накрая и всичко останало, което поискал папата, било прието от православните. След това съборното определение било преписано на гръцки и латински. Исидор Руски и Висарион Никейски предложили на императора да се добави, че който не приема унията, да бъде отлъчен, имайки предвид Ефеския митрополит, но Иоан Палеолог не се съгласил.

След това бил назначен ден за подписване на акта на унията. Доротей Митиленски предложил на папата да предразположи с дарове несъгласните, което той и направил, и това средство свършило работа. На 5 юли всички се събрали в императорския дворец. За радост на униатите Марк Ефески не присъствал.

Първи подписал императора. Цялото лято той не се чувствал добре поради тежките пристъпи на подагра, но по време на подписването на акта бил особено зле. Анализът на неговия подпис показва, че е писал с голямо усилие, каквото полага човек, изпитващ силно физическо страдание. Това става ясно при сравнение на подписа му с други подписани от него документи или копия на акта от по-късна дата. От начина, по който е слагал ударенията или е изписвал някои букви и думи, изследователите на подписа му стигат до извода, че изключително трудно е контролирал перото. Следващите копия на акта, подписани от него, са вече нормални и четливи.

След императора подписал и брат му, макар да бил против унията. Подписали всички светски и духовни лица – едни от лично убеждение, други – от страх, трети – с отвращение. Единствено съставителите на акта обаче знаели какво пише в него; останалите разбрали, след като подписали. Не подписали само недоживелите края на събора и напусналите го преди това. Били принудени да подпишат обаче дори тези, които иначе на събора нямали право на глас. После дошъл редът на кардиналите и след това на папата. Той взел ороса и го подписал, а после попитал подписал ли е Ефеският митрополит. Когато му отговорили, че Марк Евгеник не е подписал акта, казал: „И така, ние нищо не направихме”.

Накрая всички целунали коляното и десницата на папата.

Междувременно малко преди признанието му за глава на Църквата, Базелският събор осъдил папата като еретик и обявил низвергването му. Това не попречило на Евгений ІV да постанови на 6 юли да бъде отпразнувано съединението на Източната и Западната църкви. При стечение на множество народ всички се събрали в катедралата във Флоренция, където кардинал Джулиано Цезарини прочел ороса на латински, а еп. Висарион Никейски – на гръцки. След това отслужили благодарствен молебен, на който папата призовал целия християнски свят „да се възрадва и да принесе благодарение Господу, задето Той с всемощната Си благодат разрушил преградата, разделяща двете Църкви и ги съединил в съюза на мира и любовта.”

После била отслужена литургия по латински обред, но въпреки поканата на папата, нито един от гърците не служил, нито се приобщил с опреснок.

Така мирът бил сключен, но мир нямало! Той бил провъзгласен, но неговият дух липсвал у примирилите се. Гърците признали, че опресноците са действителни Тяло и Кръв Христови, но отказали да се приобщят с тях. Дори целувката на мира те разменили само помежду си. Тържеството на мира било тържество само на едната страна – на победителите. Тръгвайки от Константинопол, гърците се надявали, че ще успеят да убедят латиняните, че са отстъпили от древните догмати, а вместо това станало обратното – сами се отрекли от тях. Латиняните не отстъпили в нищо, гърците отстъпили във всичко[Историята…].

Признат вече за глава на Църквата, папата започнал да се разпорежда с гърците и поискал те да изберат патриарх, като им предложил един от своите хора. Пожелал също Марк Ефески да бъде предаден на църковен съд. И на двете си искания обаче този път получил отказ. Тогава извикал при себе си Ефеския митрополит и започнал да го упреква и заплашва с всевъзможни наказания, каквито предписват за непослушание Вселенските събори, искайки той да се подчини на съборното решение. Но смелият защитник на Православието непоколебимо отговорил: „Съборите са осъждали непокоряващите се на Църквата и тези, които упорстват в противни ней мнения, а аз не проповядвам собственото си мнение, не вкарвам нещо ново в Църквата, а пазя учението, което Църквата е приела от Самия Спасител, всякога е пазела и пази до днес. Това важи и за Римската църква до началото на разделението. И ако аз твърдо стоя зад това учение, кой ще се осмели да ме осъди като еретик?”

Веднага след подписването на унията деспот Димитрий и най-големите й противници заминали за Венеция, където да изчакат тръгването обратно за Константинопол. Императорът останал във Флоренция до края на август в очакване корабът му да бъдат спуснат във вода. Това станало на 13 септември, но същата нощ избухнал пожар в склада с боеприпасите и това довело до голямо забавяне с тръгването. Едва на 14 октомври православната делегация най-после се качила на борда. Същата нощ обаче връхлетяла силна буря, откъсвайки корабите от пристанището и удряйки ги един в друг. Отнело им няколко дни да ги поправят и успели да тръгнат чак на 19 октомври.

След като напуснали Пола, сблъскали се с противни ветрове и се наложило да чакат още три дни. Последвалото лошо време ги принудило да спрат на пустинен остров, където решили, че са загубили императорския кораб, който нямал достатъчно гребци. В Рагуза ги връхлетяла нова буря, която била толкова страшна, че всички изгубили надежда да оцелеят. Когато се посъвзели и приготвили да поемат отново на път, връхлетяла нова силна буря, която рязко променила курса. Накрая успели да се придвижат до Корфу, където изчакали императорския кораб. Като разбрали за унията, жителите на острова силно се разгневили, а когато дошъл и императорът, влезли в ожесточен спор с него. Той пък им показал копието на унията, подписано от техния представител. От Корфу делегацията пристанала в Метон, където също имало антиуниатски протести. Протести имало и в Корони.

Покрай нос Малея ги връхлетяла нова жестока буря, след което, докато с мъка се придвижвали към Негропонте, в продължение на два дни валял дъжд като из ведро. В Негропонте местните свещеници също силно се възпротивили на унията.

Там престояли десет дни и били готови отново да поемат на път, но императорът решил да остане, за да изчака идващите от Константинопол куриери. Внезапно обаче времето се развалило и минали две седмици, преди корабите да могат да отплават за Ореос, където да изчакат императора. Минали десет дни, но тъй като той не идвал, всички се върнали в Негропонте, където попаднали за петнадесет дни в капана на снега. Междувременно куриерите от Контантинопол донесли вестта, че съпругата на императора Мария Трапезундска се разболяла от чума, ала никой не посмял да му го каже.

Когато потеглили отново на път, подминавайки Скирос и Скиатос, наложило се да спрат на един малък остров поради нова буря. Там обаче останали без храна и вода, затова пратили една галера до Скопелос да донесе провизии. Накрая с труд се добрали до Пелагонизи, където противни ветрове им попречили да продължат пътя си. Най-после успели да се доберат до Лимнос, където ги застигнала вестта, че императрица Мария и съпругата на деспот Димитрий Зоя умрели от чума. Но и сега никой не се осмелил да предаде това на императора и брат му.

Последвала нова буря на път за Хелеспонт, след това стигнали до Галиполи и два дни по-късно акостирали на пристанището в Константинополското предградие Хебдомон. Подминавайки Златния рог, хвърлили котва близо до Арсенала, за да пренощуват. На другата сутрин – 1 февруари, 1440 г., тържествено били приветствани при слизането си на брега.

На влизане в двореца императорът видял, че цари траур. Казали му, че съпругата на неговия брат починала. На деспот Димитрий пък съобщили за смъртта на императрицата и така всеки мислел, че траурът е заради съпругата на другия. Тогава майка им Елена ги извикала насаме и им съобщила, че и двамата са овдовели. Съсипан от загубата, изтощен от пътя и споходен от силен пристъп на подагра, императорът останал три седмици прикован на легло.

Междувременно новината за унията се разнесла из цял Константинопол и се надигнали силни антиуниатски вълнения. Народът приел новината изключително негативно, настанал силен смут, мнозинството отказало да влезе в общение с изменниците, а името на императора спряло да бъде поменавано на богослужение.

След завръщането на православната делегация в продължение на три месеца Константинополският престол стоял без патриарх. Накрая посъвзелият се от пътя, болестите и скръбта император настоял да бъде избран някой от поддръжниците на унията. Избрали еп. Митрофан Кизически. Патриархът бил принуден да се ангажира с писмена декларация пред императора, че ще спазва решенията на събора.

Болшинството от православната делегация обаче се отрекло от нея, подписалите унията публично се каели и искрено съжалявали за малодушието си, голяма част от клира отказала да съслужи с патриарха, а Марк Евгеник дори тайно напуснал Константинопол заедно с още един митрополит и брата на императора, тъй като цялата църковна власт била в ръцете на униатите. Брат му Иоан Евгеник пише, че светителят отишъл при паството си, за да може като добър пастир, полагащ душата си за овците да защити своите чеда, намиращи се сред нечестивите като сред вълци.

През това време папата настоявал да се работи в полза на унията; виждайки разколебаването на императора, той го осъдил заради нерешителността му и охладняването към съединението. В двора на императора постоянно се намирал по някой ватикански представител, следящ унията да се прилага в живота.

Патриархът също ревностно се заел със заръката на папата и започнал да слага по епархиите привърженици на унията. Той свикал епископите в Константинопол да обсъдят какви мерки да предприемат за нейното налагане. Когато всички се събрали и съвещанието трябвало да се състои, Митрофан внезапно умрял. Смъртта му била сякаш изпълнение на страшния съд, произнесен малко преди това върху делата му от тримата източни патриарси, които, научавайки за сключената уния, категорично я отхвърлили и произнесли проклятие над нея. Те изпратили послание до императора, в което го увещавали да се откаже от унията, като обещавали да се молят за него. Иначе заплашили, че ще спрат да го поменават и ще му наложат тежка епитимия, за да се отсече по този начин чуждата зараза и пагубно учение в Църквата. На събор в Иерусалим те низвергнали всички митрополити и епископи от числото на латиномъдърстващите, които поставил Митрофан.

Не мълчал и защитникът на Православието св. Марк. Той разпратил множество окръжни послания до всички, заклевайки ги да се отстраняват от незаконното съединение. Много били онези, които неговото слово вразумило и укрепило, а братът на светителя – Иоан Евгеник, Георгий (Генадий) Схоларий, философите Амируц и Гемист Плетон, както и Силвестър Сиропул, написали и разкрили всичко, което се случило на събора.

Ревнителите на Православието, независимо къде се намирали, духовно се обединили около св. Марк и той станал техен водач. Това били монаси, сред които и голям брой атонци, никому неизвестни презвитери, дякони и обикновени хора[История…]. Под негово влияние много от подписалите унията с ужас се отрекли от нея. Единствено императорът продължавал да упорства и дори заточил за две години бореца за Православието на о. Лимнос. Това заточение било истинско изпитание за Ефеския митрополит, който още преди събора страдал от рак на стомаха, от болни бъбреци и подагра. Когато две години по-късно бил освободен, преживял още само две години и на 6 юли, 1444 г., едва 52-годишен починал, изтощен от болести и трудове.

Същевременно папата се опитал да въздейства на европейските владетели да окажат помощ на Византия. Кардинал Джулиано Цезарини убедил унгарския крал Владислав да наруши десетгодишния мирен договор с Мурад и да започне война, но последвало тежко поражение край Варна през 1444 г., където намерил смъртта си и сам Цезарини.

Три години след смъртта на Митрофан за патриарх бил избран Григорий Мамма – личен враг на Ефеския светител и горещ поддръжник на унията. Въпреки големите си трудове в полза на съюза с латинците, той не успял да приведе в изпълнение определението на събора във Флоренция. Клирът и народът на Константинопол настоявали да се свика събор, на който унията да бъде отхвърлена. Междувременно обаче починал императорът. Църквата махнала името му от диптисите и го лишила от опело, дори майка му Елена отказала да се моли за него. Св. Марк Ефески твърди, че императорът се е каел за предателството си към Православието, но очевидно Иоан Палеолог е бил непостоянен в убежденията си и непрекъснато се е разкъсвал между опазване чистотата на вярата и защитата на Империята.

Най-после през 1450 г. бил свикан в „Света София” събор, на който патриархът-униат Григорий Мамма бил низвергнат, а на негово място избрали православния Атанасий. Унията и Флорентинския събор били осъдени, неговите определения – отхвърлени, а Римската църква – изобличена в различни отстъпления от древните правила и обичаи на Вселенската църква. Мамма избягал в Рим, където бил сърдечно приет от папа Николай V. Папата положил големи усилия да го върне на патриаршеския трон, но Григорий Мамма умрял в Рим през 1459 г.

За малко сякаш настъпил мир в Църквата. Ала следващият император Константин ХІ Палеолог – третият брат на Иоан VІІІ Палеолог, желаейки да спаси трона си, също се обърнал за помощ към папата, обещавайки да пристъпи към изпълнение на унията. Това довело до нови смутове в Църквата. Папа Николай изпратил бившия руски митрополит Исидор в Константинопол вече като свой кардинал, и на специален събор Исидор прочел акта на унията. Малцина присъствали на този събор, а още по-малко влезли в общение с латиняните. Много християни отишли за съвет при наследника на св. Марк в борбата срещу унията – Георгий Схоларий, приел монашество с името Генадий, и той заявил, че падането под турска власт е неизбежно, затова ги призовал да не предават вярата си и да търсят помощ единствено от Бога. Неговите слова и писания помогнали на мнозина от клира и народа да се отвърнат окончателно от унията. Новите смутове обаче допринесли за успеха на турците и през 1453 г. Константинопол паднал в техни ръце.

***

Като дело човешко, а не Божие, унията се провалила напълно. С падането на Византия основната причина за нейното съществуване изчезнала, още повече, че султанът поставил за патриарх нейния ревностен противник Генадий Схоларий. Така се разрушили надеждите, основани на съюз, който не бил благословен от Бога, и така безславно завършила тази авантюра, която струвала на Византия и на Църквата твърде скъпо. Въпреки че на Фераро-Флорентинския събор православните доказали пълната несъстоятелност в лъжеученията на Римската църква, латиняните отхвърлили истината и ги заставили да се съгласят на всичко, за което Вселенските събори подлагат на анатема, като поставили Едната Света Съборна и Апостолска Църква в противоречие със самата себе си.

Този събор се опитал да си присвои правото да се нарече „Осми вселенски”. Но нима това можело да бъде вселенски събор? И така ли се утвърждавали решенията на предходните събори? Още повече, че три патриаршески престола от пентархията не приели съединението, а Константинополският патриарх пък умрял преди да го подпише. Унията, освен че била подписана в разрез с убежденията на православните в истинността на римокатолическото учение, била и съвършено незаконна, затова пък накрая била съвсем законно отхвърлена.[История…]

Този събор бил носител на една от най-големите опасности за Православната Църква, тъй като Православието рискувало да изчезне или да бъде сведено до източен обред на Римската църква и търпян до време като такъв. Унията довела до пълно подчинение на Православната Църква на Ватикана в административно и в духовно отношение, при пълното унищожение на свещените й традиции и еклезиология, след което Православната църква неминуемо е щяла да приключи своето съществуване. Но Господ не допуснал това да стане, явявайки един духовен исполин, който запазил Православието за бъдещите поколения и го съхранил в сияеща чистота, като се погрижил да запази непорочна и Христовата Невеста, бидейки неин истински епископ и пазител.[А.А.Погодин]

Мнозина не издържали на изкушенията и поради някакви илюзии или лична изгода станали съзнателни предатели на Църквата, като с подписа си под унията, подписали ликвидацията на Православната Църква. Историята показва обаче, че в тежки за Православието времена Господ избира единици, които именно и стават „Православната Църква“, като изразители на нейната правда, святост и непогрешимост. Такива били и св. Максим Изповедник – с отрязаните си ръка и език, и св. Мартин папа Римски — бит, опозорен и пратен в изгнание, такива били и преподобните Теофан и Теодор Начертани, осакатени и измъчвани във време, когато цялата светска и духовна власт била в ръцете на иконоборците, такъв бил и св. Марк – сам в борбата, търпящ всевъзможни гонения, измъчен от тежки болести, докато през това време императорът, патриархът и епископатът предали вярата и станали врагове на Православието. Но именно в тези единици се запазила Православната Църква и искрата на Православието.[А.А.Погодин]

И макар административно унията да била подписана от императора, представителите на патриарсите, митрополитите, т.е. от цялата Православна Църква, техните подписи не стрували нищо в сравнение с подписа на този един-единствен. Отсъствието на подписа на Марк Ефески се оказало фатално. Този измъчен, смъртно болен йерарх, намиращ се в немилост пред силните на този свят, станал духовен водач на Православната Църква, силна в немощта, богата в нищетата, непобедима в Божествената истина.[А.А.Погодин]

За кораба на Православието Ефеският митрополит се превърнал в котва, забита здраво и непоклатимо в истината, която не позволила на латинските пирати да отвлекат кораба в свои води и да го потопят. На непонятната и несравнима Божия милост и на тази котва дължим възстановяването на разнебитения след Фераро-Флорентинското пътешествие църковен кораб.

Благодарност ли дължим на Господ и на свети Марк? Дължим много повече. Дължим подражание. Всеки според силите си и според попрището си. За да се уподобим и ние като Ефеския светител на верния и благоразумен слуга (срв. Мат. 24:45), и за да не бъдем подложени в Съдния ден на еднаква участ с неверните (срв. Лука 12:46).

Заключение

Днес и модернисти, и разколници безсрамно експлоатират делото на Ефеския светител, за да оправдаят собственото си нечестие. Но в действителност той се явява изобличител и на едните, и на другите. Св. Марк е образец на верността и твърдостта в изповядване на Православната вяра. Но същевременно е и пример за нейното отстояване в лоното на Светата Православна Църква. Дори когато бяга от Константинопол, за да се отдалечи от униатите, той не прекъсва борбата срещу тях вътре в самата Църква. Спира общение с явните униати, но не и с останалите членове на Църквата, много от които подписали унията поради малодушие или с нежелание. С вдъхновеното си слово и личен пример успял да накара мнозина от тях да се откажат от нея, постоянно укрепявал, наставлявал, вразумявал, увещавал всички с голямо дълготърпение и поука (срв. 2 Тим. 4:2), така че накрая истината възтържествувала. Действал внимателно и отговорно, като и през ум не му е минавало да разкъсва единството на Христовата Църква и благодарение на него тя оцелява в този толкова труден период от своето съществуване.

***

Накрая отново ще се върнем към това, с което започнахме нашия разказ – личбите на времената. Мнозина от осветскостените и объркани християни днес смятат, че в ставащото в света не бива да се търси Божият промисъл. Тези т.нар. православни са такива само на думи, защото всъщност изповядват веруюто на деистите, които признават съществуването на Бога и сътворението на света, но отричат категорично Неговата намеса и контрол на събитията в природата и обществото. Би било от полза за тези т.нар. православни да си дадат сметка чия вяра всъщност изповядват – вярата на светиите или безверието на Ж. Ж. Русо, Волтер и прочее безбожници като тях, които не искат да признаят, че над всички има Бог, Който раздава правосъдие, при това и тук, в този живот.

В Светата Библия Сам Той нееднократно говори, че поради греховете на живеещите на земята праща различни порази, с които да вразуми самозабравилите се човеци. „Огън и градушка, глад и смърт – всичко това е създадено за отмъщение”, говори Иисус син Сирахов (39:36). „И ще загърми Господ с величествения Си глас и ще яви замаха на Своята мишца в силен гняв и в пламък на всепоядащ огън, в буря, в наводнение и в градушка”, допълва пророк Исаия (30:30). „Затова тъй казва Господ Бог: ще пусна силен вятър в гнева Си, и ще ливне проливен дъжд в яростта Ми, и каменна градушка в яда Ми за изтреба”, вещае и пророк Иезекиил (13:13). А чрез устата на пророк Агей Господ казва: „Поразявах ви с главня и с жълтеница по житата и с градушка във всички трудове на ръцете ви; но вие не се обръщахте към Мене” (2:17).

В живота няма случайни неща, които да стават помимо Бога и Неговия промисъл.

Светите братя Кирил и Методий открай време се ползват от църковните политикани като „мост между Изтока и Запада, между Източната църква и Западната”. Но именно на техния ден Балканите бяха разлюляни от земетресение, докато т.нар. Вселенски патриарх пътуваше към Иерусалим за среща с папата. Малко след посещението на Вартоломей и на папа Франциск във Витлеем, в храма на Рождество Христово избухва пожар, а Камъкът на Миропомазанието в храма на Гроба Господен е престанал да мироточи след срещата на двамата там.

И накрая малко география. Епицентърът на земетресението на 24 май т.г. беше недалеч от о. Лимнос, мястото, където е заточен св. Марк Ефески след събора и откъдето е писал огнените си слова срещу отстъпниците. Съвсем недалеч от него е остров Гьокчеада, където в с. Зейтинли е роден патр. Вартоломей І.

„Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите” (Откр. 2:7).

<< предишна

Използвана литература

1. The Siropulos Project, The Memoirs of Sylvester Syropulos, Section Four [V. Laurent, Les ‘Mémoires’ de Sylvestre Syropoulos sur le concile de Florence (1438-1439), Paris: CNRS, 1971.]

2. Сильвестр Сиропул. Воспоминания о Ферраро-Флорентийском соборе (1438-1439). В 12 частях. – СПб., 2010.

3. История Флорентийскаго Собора, Москва, 1847 г.

4. Архимандрит Амвросий (Погодин), Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Holy Trinity Monastery, Jordanville, N. Y. 1963.

5. Священник Никита Смирнов, История о достопамятном Флорентинском соборе, по части унии, каковая предприята была для соединения Восточной Церкви с Западною, и о других к сей материи относящихся обстоятельствах, из достоверных писателей, а особливо из Сильвестра Сиропула, собранная, 1805, СПб.

6. Surprisedbytime.blogspot.com

7. Nauplion.net