И тъй, по плодовете им ще ги познаете.
Мат. 7:20

Новият стил, като рожба на римокатолицизма и противоцърковно явление, не може да донесе нищо друго на Православната Църква освен смутове.
Архиепископ Серафим Соболев, Софийски Чудотворец (+1950)

Колко важно е човек да може да различава добро от зло! И особено в нашето бързопроменливо съвремие трябва по-често да си припомняме предупреждението на пророк Исаия: „Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво!” (Ис. 5:20).

Тук ние накратко ще се опитаме да разгледаме някои важни въпроси относно календарното разделение и ще опишем духовните плодове от въвеждането на новия стил в някои поместни православни църкви (включително Българската). Защото е безсмислено да отричаме, че новият стил в крайна сметка доведе до множество разцепления, ожесточени спорове (и дори проливане на кръв), както и десетки разколи, продължаващи да съществуват и днес. Нима след всичко това ще казваме, че календарното разделение е маловажен проблем или ненавременен въпрос[1]? Нима малодушно ще мълчим, когато болестта още съществува, а лечението й отново и отново се отлага за някакво неопределено бъдеще?

Но, слава Богу, все още има вярващи християни, които искрено желаят да следват истината и не се поддават лесно на измамата на модернистичното „богословие”. Тук ще разгледаме следните въпроси:

• Правилно ли е твърдението, че „църквата не празнува дати, а събития”, и следователно календарното разделение няма голямо значение?

• Нормално ли е това, че православните християни от различни страни празнуват Рождество Христово (и други големи неподвижни празници) разединени във времето, и на практика се получава така, че някои православни празнуват на една и съща дата с римокатолици и протестанти, а не със своите православни братя и сестри?

• Защо при новия стил понякога изчезва постният период, предшестващ празника на светите първоапостоли Петър и Павел и не е ли това една неуместна подигравка с тяхната памет?

• Има ли Божии знаци, които да показват кой календар е правилен и кой – не?

Кратка история на едно духовно предателство

През м. май 1923 г. в Истанбул се е състоял т. нар. „Всеправославен конгрес”[2], под председателството на печално известния патриарх-масон Мелетий IV Метаксакис[3] (който от 1909 г. станал член на константинополската масонска ложа „Хармония”, а през 30-те години – на александрийската ложа „Александър Велики”), на който били разглеждани следните въпроси: реформа на календара, второбрачие на свещениците, съкращаване на постите, брак на епископите, съкращаване на богослуженията (с възможност за премахване на подвижните празници, а дори и на седмичната последователност на дните!), разширяване на икуменическите връзки и др.

Целта на календарната реформа пък е била формулирана по следния начин: „Въвеждането на новия всеправославен календар е първият камък, нужен за осъществяването на обединението на всички божии църкви”. Ние обаче знаем, че Христос е основал една единствена Църква (над която и портите адови няма да надделеят), и следователно възниква логичният въпрос: а кои тогава са другите „божии църкви”, за чиeто обединение се говори? И става пределно ясно, че всъщност „божии църкви” биват наричани еретическите сборища, които отдавна са отпаднали от Христовата Църква. Дори само от гореизложеното можем ясно да си представим антиправославния и нецърковен дух, царувал сред участниците на този „конгрес”.

Впоследствие почти всички тези противоканонични (и дори абсурдни) решения били напълно отхвърлени, но въпреки това първо в Константинополската патриаршия, а след това и в Гръцката архиепископия новият стил бил официално въведен[4] (на 10 март 1924 г.) с цената на множество разколи. Това станало въпреки открито заявеното несъгласие на четири Апостолски престола: на Антиохийската, Александрийската и Йерусалимската патриаршии и на Кипърската църква.

Най-многобройната православна Църква – Руската също отказала да се подчини на неканоничното решение. През 1924 г. руският патриарх Тихон (официално канонизиран за светец) съобщава на Константинополския патриарх Григорий VII (приемника на злощастния Мелетий[5]), че макар и да е получил от него грамотата за въвеждане на новия стил, но да се въведе този стил в Руската Църква е невъзможно поради решителната съпротива на народа. Впоследствие светият патриарх Тихон заявява: „За съхраняване на вселенското единство е важно във всички православни църкви да се възнасят едновременно едни и същи молитви и да се честват едни и същи празници. Нещо повече, юлианският календар, който е приет във всички автокефални православни църкви, е осветен от авторитета на вселенските събори, и не може да бъде изменен от инстанция, по-низша от Вселенски Събор.”

Света Гора и светогорските монаси също продължили да служат по стария стил, нежелаейки да приемат едно вредно, неканонично и никому ненужно нововъведение[6] разкъсващо богослужебното единство на Православната Църква[7].

В Румънската църква новият стил бил въведен на 1 октомври 1924 г., като в замяна тя получила от Константинопол статут на патриаршия (въпреки че никога в историята си не е била такава). Възглавяващият я по това време митрополит Мирон Кристя бил франкмасон и бивш униат, който през 1926 г. и 1929 г. изменил дори датите на празнуване на Пасха, за да ги приведе в съгласие с римокатолическата пасхалия, а през 1936 г. признал действителността на англиканските ръкоположения. Новият календар довел не само до разцепление сред вярващите в Румъния, но и до кървави гонения срещу несъгласните. Дори имало и няколко убийства!

В Българската църква новият стил бил въведен през 1968 година. Мотивите, които са изтъкнати в посланието на БПЦ от 1968 г. са не само богословски неиздържани[8], но един от тях носи и открито еретически характер: „приемането на тоя (т.е. новия) календар[9] съответства на икуменическите стремежи на св. Църква”. Това е едно абсурдно изявление, насочено срещу чистотата на Православната Вяра и Църква, за която множество свети мъченици и изповедници са пострадали дори до смърт[10]! Защото икуменизмът не е нищо друго, освен една огромна всеерес и хула срещу Едната Света Съборна и Апостолска Църква, „стълб и крепило на Истината”! И както казва богопрославеният архиепископ Серафим Соболев, икуменическата „ерес на ересите” е последната ерес преди идването на антихриста и тя здраво ще се опита да впримчи в мрежите си всички поместни православни църкви.

***

Дотук вече накратко видяхме лъжливите духовни основи, на които се крепи новия календар, както и горчивите плодове, които досега е произвел. Но да обърнем внимание и на някои съвременни опити да се защити новият стил. И църковните модернисти, които все още вършат това, нека да обяснят (не на нас, а пред съвестта си): кое е по-разумно – една духовна грешка да се защитава докрай или тя да се поправя колкото се може по-рано?! Истина ли е, както твърди известен български митрополит (Неврокопски митрополит Натанаил – бел. ред.), че „църквата непразнува дати, а събития, и следователно календарното разделение нямаголямо значение”? Нека да видим какъв отговор може да получим отцърковната история и Вселенските Събори.

Реалната дата на Рождението на Господ Иисус Христос не е била известна. В повечето източни църкви празникът Рождество Христово се съединявал с празника Кръщение Господне на 6 януари, под общото название Богоявление. В някои източни църкви това продължило до края на IV век[11], в други – чак до VI век. През IV век Рождество Христово започнало да се празнува като самостоятелен празник, но датите на честване се различавали в поместните църкви – на Запад (Рим) го отбелязвали на 25 декември, в Антиохия – на 4 януари, в Александрия – на 18 или 19 април (или на 29 май). Малоазийските църкви празнували на 6 или 10 януари.

Денят 25 декември (според юлианския календар[12]) се установява в Римската църква в началото на IV век, както свидетелства т. нар. календар на Филокал (ок. 336 г.), а в кодекса на императорите Теодосий (+438) и Юстиниан (+535) празникът Рождество Христово вече официално бил обявен за всеобщо празнуване. И съвсем скоро след това всички поместни църкви – Римска, Константинополска, Йерусалимска, Антиохийска, Александрийска започнали да честват този празник на една и съща дата – 25 декември (юлиански календар), която дата съответства на 7 януари по гражданския (затова се записва като 25 декември/7 януари).

Оттук може лесно да се види, че стремежът на Христовата Църква не е бил просто да се празнува едно велико събитие, а то да се празнува на точно определена дата. От разпокъсаност (във времето на богослужение) Църквата отива към единство, а не обратното.

Но още по-добре църковният стремеж за богослужебно единство се вижда от определенията на светите отци относно посрещането на най-великия християнски празник – Възкресение Христово.

В първите векове на християнството е съществувала разлика между римската и малоазийската практика за празнуването на Пасха. Според малоазийските църкви Пасха трябвало да се празнува на 14 нисан (подвижна дата, която съвпадала с иудейската пасха), докато римската практика била Възкресение Христово да се празнува в първата неделя след 14 нисан[13] (според точния ред, описан в Евангелията). Спорът се разраснал дотам, че между 190 и 192 г. римският епископ Виктор заплашил и дори отлъчил малоазийските църкви от църковно общение в случай, че не приемат римската практика. Въпреки че тогава никой не одобрил неговия авторитарен подход, но за всички било видно, че практическите последици от календарното разминаване наистина били неприемливи: в едно и също време голяма част от християните се подвизавали в пост и молитва, възпоменавайки Господните страдания, а друга голяма част весело се наслаждавали на Господното Възкресение[14]. И не само, че това пораждало дълбоки раздори и раздразнение между самите християни, но и служело като основание за безжалостен присмех от страна на езичниците.

Ето защо св. Църква прекратила това безредие и възприела римската практика, определяйки неизменни правила за Пасхалията, като официално това станало факт на Първия Вселенски Събор[15] през 325 г[16]. Нещо повече, каноничните изисквания за християнско единство в празнуването на Пасха били толкова строги, че нарушаващите това единство (наричани четиринадесетници), ако се покайвали, били приемани в Църквата чрез помазване с миро, подобно на ариани и на други големи еретици[17].

Всичко това още веднъж показва, че Църквата наистина празнува събития, но тя държи да празнува тези събития на определени дати, пазейки благолепен ред и единство. Следователно широко разпространяваните твърдения на българския митрополит (че само събитията били важни) въобще не отговарят на църковно-каноничната практика, история и предание!

***

Нека сега разгледаме и въпроса за Петровия пост, който всъщност се явява едно от най-ярките изобличения за поместните църкви, възприели новия стил. Седем дни и повече до празника на Петър и Павел всички верни – миряни и монаси са длъжни да постят, а непостещите да бъдат отлъчени от общение с православните християни. (Теодор Валсамон, Антиохийски патриарх)

Тъй като началото на Петровия пост зависи от празнуването на Пасха, която е подвижен празник, то на практика се получава така, че при най-ранна дата на Пасха Петровият пост продължава 42 дни, а при най-късна – 8 дни. През изминалата 2013 г. православните църкви, следващи новия стил, останаха без Петров пост, а същото се е случвало и ще се случва винаги, когато Пасха се пада на 3 май (граждански календар) или по-късно. Тогава Петровият пост не просто се съкращава, а напълно изчезва. Допустимо ли е така да се отнасяме към Свещеното Предание на Църквата? Можем ли с лека ръка да отменяме пост, който светите отци открай време са считали за душеполезен и необходим за спасението?

Архиепископ Аверкий Таушев пише: „За църковното установяване на поста в чест на светите апостоли … се говори още в Апостолските постановления: „След Петдесетница празнувайте една седмица, а после постете. Справедливостта изисква и да се радваме при приемането на даровете от Бога, и да постим след утешаването на плътта” (кн. 5, гл. 19). От IV век насам намираме множество светоотечески свидетелства, където се подчертава високото уважение, с което се е ползвал този пост сред християните от онова време. За него споменават св. Атанасий Велики, св. Амвросий Медиолански, св. Лъв Велики и блаж. Теодорит Кирски.

А ето как говори за установяването на апостолския пост блаж. Симеон Солунски: „Постът на светите апостоли е установен в тяхна чест, защото чрез тях ние сме се сподобили с огромно множество блага и за нас те са деятели и учители, учещи ни на пост, на послушание (дори до смърт) и на въздържание. … Ние, съгласно с Апостолските постановления, съставени от Климент, след слизането на Светия Дух празнуваме една седмица, а в следващата след нея с пост почитаме предалите ни завета за поста апостоли[18].”

От всички тези свидетелства ясно виждаме, че отменянето на Петровия пост се явява грубо и безцеремонно нарушаване на светоотеческото предание. За този духовен грях, понастоящем обхващащ три многочислени поместни църкви (румънската, гръцката и българската), пряка отговорност носят тези, които са въвели новия календар или упорито продължават да го защитават и поддържат. По този начин те разцепват богослужебното единство на светата Христова Църква и извършват дръзко непослушание към Нейните вековни канонични разпоредби. Ето защо архиепископ Серафим Соболев ни съветва безкомпромисно да се придържаме към стария стил в църковния си живот и непоклатимо да следваме каноническите постановления, защото тези постановления са една от основите на битието на нашата Православна Църква[19].

В заключение бихме желали да кажем, че не старият календар, сам по себе си, ни спасява (срещали сме и такива клевети!), а Бог ни спасява заради искреното ни желание да Го следваме и да живеем в Истината. Последното обаче от своя страна ни задължава да пазим непокътнато цялото Свещено Предание на нашата Майка-Църквата, от което важна част е богослужебният календар. Неслучайни са думите на Спасителя: „Верният е най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10).

Господи, помогни ни винаги да ти бъдем верни! Амин.

***

Какво да правим ние? Примерът и откровението на един съвременен изповедник

Тук ще разкажем накратко за благочестивия архимандрит Филотей Зервакос (1884-1980), благодатен старец, известен в цяла Гърция с множеството си чудеса и духовни дарования, между които и дара на прозорливост. След въвеждането на новия стил в Константинополската патриаршия и в Гръцката архиепископия, той не се отделил от своя епископ, но и не преминал към новия календар, оставяйки един от най-твърдите му противници. Разколите заради новия календар причинявали на стареца огромна скръб и той много се молел за възстановяването на светоотеческия църковен календар и за примирение на враждуващите.

В едно свое писмо от 1968 г. до новостилния епископ Августин Флорински, о. Филотей пише: „Доколкото старият календарен стил представлява писмено църковно предание, а новият – нововъведение с папистки и масонски произход, то всеки, който отхвърля стария и следва новия календар, подлежи на анатема. Всяко извинение и поддръжка на новия стил е неоправдано и се явява извиняване на грешни дела[20]… Миналата неделя се качих на връх „Вси светии” и преклонявайки колена пред честната им икона, със сълзи ги молих да ме вразумят кой календар съм длъжен аз, убогият, да следвам заедно с моите братя, духовните ми чеда и всички православни християни. И преди да съм завършил смирената си и жалка молитва, вътре в себе си чух глас, който ми казваше: „Ти си длъжен да следваш стария календар, когото са ти предали богоносните отци от седемте Вселенски Събора, утвърдили Православната Вяра, а не новия календар на западните папи, направили схизма срещу Едната Света Съборна и Апостолска Църква и извратили апостолските и отеческите предания!”

В този миг аз почувствах такова вълнение и радост, такова упование, въодушевление и духовен подем, каквито едва ли някога съм изпитвал по време на молитва в продължение на целия си живот…

Не мислете, че да се следва папския календар е нещо несъществено. Православният юлиански календар е част от преданието, и като предание ние сме длъжни да го пазим, иначе ще паднем под анатема. „Който отхвърля каквото и да е предание, писано или неписано, да бъде анатема”, провъзгласява Седмият Вселенски Събор… Сега не е време да се пази мълчание … не се бавете, а побързайте!”

В друго свое писмо отец Филотей пише: „Четиридесет години молех и продължавам да моля Бог да укроти тази ужасна буря, това бурно море в църковната среда, да възстанови мира, и веднъж посред нощ чух невидим глас да казва: „Бог допуска непослушните да стъпят на крив път”. Надявам се и се моля, и умолявам Небесния Отец да просвети църковните водачи и те да престанат да се нападат един друг, да се сдобрят и да върнат в Църквата православния календар, завещан от отците ни.”

До края на дните си този благодатен старец уверявал, че, макар причината за разделението да е въвеждането на папския календар и единственият път към обединение – връщане на юлианския календар, обаче нито една от страните не е лишена от заблуда: нито новостилците като нарушители на Преданието, нито старостилците-разколници, отделили се от своя предстоятел по причина на това нововъведение, нито онези, които не принадлежат към нито една от официалните поместни Църкви и сформирали свои си „истинно-православни църкви”.

В частност, за разколниците отец Филотей пише, че те също попадат под анатема като нарушаващи и презиращи великата заповед за любовта. „Те я презряха, нарушиха, отблъснаха, ненавиждайки се един друг, заплашвайки се един друг, низвергвайки се един друг…”, със съжаление отбелязвал старецът.

През 1980 г. архимандрит Филотей Зервакос предал святата си душа в Божиите ръце, а многострадалното му тяло било погребано от неговия духовен син архимандрит Дионисий, игумен на светогорския манастир „Симонопетра”.

А ние, братя и сестри, нека живеем в Любов и Истина.

Чудеса и знамения за правилността на юлианския календар

Явяването на Честния Кръст Господен

над параклиса „Св.Йоан Богослов” в Атина на празника Въздвижение на Честния Кръст около полунощ но 26 срещу 27 септември 1925 г.

За този празник повече от 2 000 християни, привърженици на стария църковен календар, се събраха от 9 часа предната вечер край параклиса на св. Йоан Богослов в покрайнините на Атина, където беше отслужено Всенощно бдение. Естествено, това събрание на верните не остана без внимание от страна на полицейските власти, които се появиха около 11 часа вечерта „за поддържане на реда”, както те твърдяха. Ала каквато и да беше задачата им, те бяха принудени, без да щат, да станат част от множеството вярващи, които бяха вече толкова много, че не можаха да се съберат дори в двора на църквата.

Беше 11 и 30 часа вечерта, когато точно над църквата от изток се появи ярък бял кръст. Светлината му напълно засенчи звездите, докато в същото време той осветяваше църквата и двора, сякаш някой беше насочил електрическа лампа към тях. Хоризонталната линия на небесния Кръст бе наклонена надясно и на долния край на перпендикулярната част беше оформен втори малък кръст от по-малка хоризонтална линия. Този небесен знак можеше да се наблюдава непрекъснато в продължение на половин час, след което лека полека започна да избледнява.

Това, което се случи след появата на небесния знак, не може да се обясни с думи. Всички присъстващи на бдението паднаха на колене, плачеха от вълнение и с едно сърце и една уста започнаха да пеят и славят Бога. Полицаите забравиха за първоначалната си задача и отново откриха в дълбините на сърцата си вярата от детските години. Църквата се превърна в кътче от друг свят, намиращ се отвъд пределите на тази земя. Хората бяха обзети от неизразимо и свято вълнение, всички плачеха. Бдението продължи и завърши около 4 часа сутринта, след което потокът от хора започна да се връща в града и всеки описваше чудото, станало през нощта и преизпълнило всички с вълнение.

Навярно ще има такива, които няма да повярват и ще се усъмнят в случилото се; възможно е да се появят и такива, които се мислят за мъдри, и ще търсят обяснението на това явление в някаква илюзия, или пък ще се опитат да го отрекат с едни или други измислени аргументи. Но и двата подхода ще се окажат несъстоятелни, щом се вземе предвид, че става дума не за моментно преминаващо светло видение, а за явление, което е било наблюдавано в продължение на половин час, че и повече: за явление, видяно и предизвикало възхищение у над две хиляди души.

Днес параклисът „Св. Йоан Богослов”, където е станало знаменателното събитие вече е пределите на новостилен манастир и за чудното събитие от онази нощ никой не желае да говори. Но много добре стана, че между тези, които видяха и изпитаха страх и благоговение пред този божествен и сияещ Кръст, имаше и представители на полицията.

От всичко казано ние вярваме, че появата на Божествения Кръст в деня, когато се празнува Въздвижението на Пречестния Кръст по стария календар, се явява още едно Божие потвърждение на правилността на вярата у онези, които се придържат към този календар; то, също така, представлява и напомняне към ония, които ръководят църковните дела днес, да преразгледат противоканоничното си решение относно едностранното въвеждане на григорианския календар, тъй като с това свое решение те отблъснаха от себе си голяма част от православните.

Чудото на св. Спиридон Тримитунтски в храма „Св. Николай”, Каристос, Гърция, 1930 г.

За чудото на св. Спиридон е разказала в 1976 г. старицата Зиновия Сидери (доживяла до 102-годишна възраст), един от многото свидетели, присъствали на това събитие, за което на времето са писали и в атинския вестник „Скрип”. Ето какво разказва тя:

„Беше Рождество Христово по новия календар, 25 декември 1930 година. Дойдох на всенощна служба в храма „Св. Николай”. Там беше пълно с народ. Застанах от лявата страна, близо до една от църковните колони. На тази колона, точно над мен, висеше икона на свети Спиридон, дар от Антоний Лумидис от Пирея. Иконата беше украсена с цвете, останало още от празника на светията по новия календар. Когато свещеникът, който служеше литургия – отец Сила, подир Малкия вход започна да пее тропара на Рождество Христово: „Рождество Твое, Христе Боже наш…”, иконата на свети Спиридон внезапно взе да се удря в колоната тъй силно, че цветето падна от нея. Виждайки това знамение, народът се вкамени от ужас. Свещеникът и певците престанаха да пеят. Тогава някой от народа извика: „Днес е празникът на свети Спиридон по стария календар. Пейте неговия тропар!” Певците и свещениците „онемяха”. Тозчас всички вярващи в един глас запяха: „Собора перваго показался еси поборник и чудотворец, богоносни Спиридоне, отче наш…” И още докато пееха тропара на светеца, неговата икона започна малко по малко да се „укротява”, а най-сетне престана съвсем да се удря в колоната.

На следния ден вестник „Карестини” разгласи за това чудесно събитие. Всички жители на Каристос и околностите му говореха за чудото и признаваха правотата на стария стил. По-късно, на 29 декември в. „Карестини” писа: „…На следния ден иконата изчезна от мястото си. Мнозина смятат, че тя е била нарочно изнесена, за да не се повдига и по-нататък въпросът за календара, за който своевременно започнаха да говорят вярващите. И тъй, обществеността в Каристос е изпълнена със справедливо негодувание и мисли, че някой злобно се подиграва с религиозните чувства на хората и със светите икони. Защото иконата и досега не е върната на мястото й, въпреки настояването на всички жители.”

Още едно чудо, свързано със св. Спиридон

Понякога светците наказват тези, които упорито се противят на истината. Точно това се е случило и на новостилния епископ Арсений Лариски на 12/25 декември 1934 г., празника на св. Спиридон по стар стил (и Рождество Христово по нов).

Сутринта епископът тръгнал към своя храм да служи литургия. Когато пристигнал, видял смирен на вид, престарял и благ архиерей с панагия на гърдите. Арсений му казал: „Брате, да отидем и да възпеем радостните химни на Рождество, а после ще ти окажа гостоприемство”. Смиреният епископ отговорил: „Ти трябва да пееш не тези химни, а моите – на светител Спиридон!”

Арсений се разсърдил (може би считайки, че това е някой обикновен старостилен епископ) и казал: „Аз те каня, а ти ме презираш. Тръгвай си тогава!”

Арсений влязъл в храма, поклонил се на иконите и седнал на мястото си. По време на третата катавасия внезапно се почувствал много зле. Немощта му толкова се усилила, че още преди литургията го отвели в дома му. Състоянието му обаче се влошавало все повече и повече, и на следващия ден починал. Така той бил наказан от Бога за нечестивото си непослушание към свети Спиридон.

Това чудо е известно на най-възрастните жители на Лариса.

Други съвременни чудеса

Архимандрит Амвросий, настоящ игумен на Зографския манастир, разказва: „Има много чудеса, които съвсем ясно показват кой календар е правилен. Например отец Красимир (Капитанов) от Шумен наскоро разказа, че една жена преди повече от година била тежко болна и лекарите не давали надежда, че ще оцелее. В съня й обаче се явява св. Богородица и й казва, че точно след три дни, в деня на св. Йоан Рилски, ще оздравее. Така и станало за почуда на лекарите. И наистина този ден бил празник на св. Йоан Рилски, само че по стар стил! Тоест св. Богородица не се води по новия календар.

Румънският архимандрит Юстин от манастира Петровода ни разказа за едно подобно чудо, което се е случило малко след като новият календар бил въведен в Румънската църква, през 30-те години на XX век. Тогава един от румънските монаси-аскети започнал изключителен духовен подвиг: 40 дни се затворил в килията си, без въобще да яде, без да пие дори и вода. Той само се молел, за да разбере кой календар е правилен. Явили му се Тримата светители – св. Василий, св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов и му казали: старият календар е правилен. А тези, които са въвели новия, те ще страдат и ще бъдат наказани от Бога.”

Други примери, доказващи правилността на стария стил

Свети Николай Планас (1851-1932), без да се отклонявал от общение с новостилната гръцка църква, сам се стараел да служи по стария календар до самата си смърт през февруари 1932 г. Така веднъж пожелал да послужи на празника на пророк Елисей. Наблизо имало новостилен храм, посветен на пророка, но доколкото св. Николай искал да избегне скандали и усложнения (понеже този храм бил „голям информационен център”), решил да служи в друг, по-скромен храм. В крайна сметка обаче светецът получил откровение от самия пророк Елисей да послужи в големия храм.

Св. Николай Планас простичко разказал: „Сутринта рано станах, приготвих се и чаках файтона да ме отведе в храма на св. Спиридон. Но докато седях в креслото си, видях пред себе си пророк Елисей, който сам ми каза да отида в неговия храм и там да служа литургията…”

Друг блажен и духоносен старец, Йероним Егински (+1966) също следвал светоотеческия календар. В едно свое писмо до новостилния Егински епископ Прокопий, той изповеднически заявява: „…от 1924 г. и досега желанието ми и ревността ми са насочени към Православната Църква и Вяра. От детските си години аз я почитам и съм посветил целия си живот в послушание на преданията на богоносните Отци. Аз изповядвам и провъзгласявам, че календарът на Отците ни е единствено верният, както и на Вас самия това е известно…”

През 1925 г. във Валаамския манастир имало много вълнения по повод смяната на календара. Валаамският монах Борис горещо се молел на Пресвета Богородица за вразумление и по Божия милост чул Нейния глас, който му казал, че ако иска да се спаси, не трябва да слуша новостилните „мъдреци”, а да следва преданието на светите апостоли и светите отци.

Пресвятая Богородице, спаси нас!

Славянобългарски Зографски манастир „Св. вмчк Георги Победоносец”, Света Гора, Атон.

Бележки

[1] Разбира се, за много нецърковни хора всички църковни проблеми наистина изглеждат маловажни и ненавременни.

[2] Един от най-видните православни богослови канонисти, професор С. Троицкий, дългогодишен експерт на Сръбската патриаршия, обосновано оспорва каноничността на „Всеправославния конгрес”, като изтъква:

• Названието „всеправославен” е неоснователно по простата причина, че на него не са присъствали повече от половината поместни православни църкви.

• На самия председател на конгреса, патриарх Мелетий, е оспорвано патриаршеското му достойнство от някои автокефални църкви.

• Конгресът не можел да изразява мнението дори и на онези православни църкви, от които имало представители, защото тези църкви не са били еднакво застъпени. Докато те имали по един представител, Константинополската църква имала трима представители измежду осемте члена, подписали решението на конгреса, като към тях прибавила и други двама.

• Съмнение пораждат и пълномощията на членовете на конгреса. Тези пълномощия не им давали правото да изразяват мнението на своите църкви, защото те не били изработили, въз основа на предварително свикани местни архиерейски събори, своето мнение по въпросите, влезли в програмата на конгреса. Тъй че делегатите можели да изразяват само личното си мнение или в най-добрия случай – мнението на своите синоди, които обаче нямат правото да решават канонически проблеми, а още по-малко – догматически въпроси.

[3] Неговата църковна биография е наистина скандална! Ето и части от нея: „Роден през 1871 г.През 1908 г. е изгонен от Йерусалим от патриарх Дамян, заради дейности против ГробаГосподен. От 1910 г. става митрополит Китиумски в Кипър. През 1918 г. по време на визитата сив САЩ и Великобритания водел неофициални преговори за уния с англиканите иепископалите. При поддръжката на гръцкия министър-председател Е. Венизелос (който му евуйчо) в 1918 г. заел катедрата на архиепископ Атински. В 1920 г. след поражението наВенизелос на изборите, Мелетий Метаксакис е отстранен от катедрата за нарушаване наканоните и за предизвикване на разкол, след което сам бяга в САЩ. Съгласно писмото нагръцкия посланик във Вашингтон от 17 декември 1921 г. М. Метаксакис в пълно облачениевзел участие в англиканско богослужение, прекланял колена и целувал техния престол,произнесъл проповед и благословил присъстващите. На 25 ноември 1921 г. по съмнителенначин той бил избран за Константинополски патриарх.На 29 декември 1921 г. синодът на Гръцката църква низвергва М. Метаксакис от свещен сан. На 24 септември 1922 г. това решение било отменено под политически натиск. В крайна сметка през 1923 г. Мелетий бил позорно изгонен от Константинополската катедра. През 1926 г. той успява по изключително съмнителен начин да стане Александрийски патриарх на мястото на починалия Фотий. Там той също въвел новия стил, въпреки многобройните разцепления и раздори. Скоро след Александрия и Антиохия приела новия стил.”

[4] Архиепископ Хризостом (Пападопулос), който въвел новия стил в Гърция, умира в страшни мъки през 1949 г., а много от сестрите в болницата, които се грижели за него, се обърнали към стария календар.

[5] През юли 1935 г. Мелетий Метаксакис почти напълно губи разсъдък и след 6 дни ужасни мъки умира, простенвайки последните си думи: „Аз разделих Църквата и унищожих Православието”. Той е погребан в Кайро, Египет, като масонската му престилка е поставена върху епископските му одежди от неговите братя-масони. Масонските му ръкавици и вечнозелена клонка също са поставени в ковчега.

[6] Това са точните думи на Александрийския патриарх Фотий (в специалното си послание от 25 юни 1923 г.) за календарната реформа: „безцелна, неканонична, вредна”.

[7] С изключение на манастира Ватопед, който обаче впоследствие отново се завръща към стария стил.

[8] Например, страстта на чревоугодието се издига като основателна причина за промяна на календара!

[9] В посланието новият календар е описан като „поправен юлиански”, но на практика (за неподвижните празници до 2800 г.) календарът си е непоправен григориански…

[10] Както и нашите 26 Зографски преподобномъченици, изгорени от римокатолиците през 1276 г. и впоследствие чудно прославени от Бога.

[11] Всъщност арменската общност (след V век монофизитска, за съжаление) дори и днес празнува Рождество Христово на 6 януари, заедно с Кръщение Господне.

[12] Юлианският календар често е наричан и „стар стил”, в противовес на григорианския календар, въведен много по-късно, през 1582 г. и поради това наричан „нов стил”. Практически разликата между двата календара понастоящем е 13 дни. Това означава, че когато празнуваме Рождество Христово на 25 декември според юлианския календар (стар стил), тази дата в света носи гражданско обозначение 7 януари (нов стил, григориански, папски, масонски календар). Ако обаче празнуваме Рождество на 25 декември според гражданското обозначение, това всъщност означава, че ние сме се върнали 13 дни по-рано и на практика е още 12 декември по стар стил (когато е паметта на св. Спиридон Тримитунтски).

[13] Имало и други разлики, например каква да е продължителността на предпасхалния пост – 42 часа, един, два или повече дни.

[14] Точно така, както и в наши дни има голямо и нелепо разминаване в постните периоди за Рождество Христово и за Успение Богородично. А за Петрови пости говорим отделно.

[15] Само че чрез григорианския календар грубо се нарушават някои изисквания на Първия Вселенски Събор относно честването на Пасха. Ето защо Константинополският патриарх Йеремия и Александрийският патриарх Силвестър пишат в официално писмо до римския папа Григорий през 1583 г.: „По благодатта Христова, още от времето на Първия Вселенски Събор чак до ден днешен, свещената Пасха винаги се извършва в неделния ден след иудейската (пасха на закона) и ние не знаем никакви причини, които могат да ни заставят да предприемем поправяне на календара. Понеже всичко, което са запечатали светите отци, те са запечатали отлично и навеки.(Ν. Σαθά. Βιογραφικόν Σχεδίασμα περί τοϋ Πατριάρχου Ιεριμίου τού Β. Έκδοσις Πουρνάρα, Θεσσαλονίκη 1973, σελ. 34.)

[16] Както се вижда от 1-во правило на Антиохийския събор и от някои послания на св. Константин Велики.

[17] Виж 7-то правило на Втория Вселенски събор, както и 95-то правило на Трулския събор.

[18] Св. Симеон Солунски. Отговори на някои въпроси.

[19] Вж: Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски. София, 2011, с. 275.

[20] Вж пс. 140, който се пее на всяка вечерня: не уклони сердце мое в словеса лукавствия, непщевати вины о гресех,т.е. „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване на грешни дела”.