Етнофилетизмът – трамплин към уния с Рим

В последно време се забелязва впечатляващо покачване нивото на и без това добрата координация в действията и публичните изказвания на папската курия и „Вселенската” патриаршия.

Подобно хармонично съчетание на тези две политически линии дава отговор на един въпрос, който от доста време витае в пространството. Мнозина се питат защо напоследък й е притрябвало на „Вселенската” патриаршия ново изостряне на пропагандната кампания срещу етнофилетизма на прага на провеждането на „Великия Всеправославен събор”. Та нали за всички е ясно, че флагман на класическия гръцки етнофилетизъм е самата тя и че борба с етнофилетизма с флагман Цариградската патриаршия е все едно борба срещу нравствената развала с флагман Мадона.

На пръв поглед това сякаш е поредният тежък пристъп на фанариотско умопомрачение, защото този гръцки етнофилетизъм, изразяващ се в систематично прехвърляне на болестта от болната глава на здравата, винаги е носил само нещастия и на самата „Вселенска” патриаршия. Дори се създава впечатление, че на практика тя работи срещу свикването на отдавна лелеяния от нея „Вселенски” или „Всеправославен” събор, тъй като неоелинисткият истанбулски фанатизъм неизбежно поражда неприязън сред православните българи, руси, сърби, румънци и пр. Трудно би било негръкоговорящите православни християни да бъдат придумани да работят по-активно за икуменическата кауза, като постоянно им се развява пред носа флагът на класическия гръцки етнофилетизъм. Как тогава патр. Вартоломей би осъществил мечтания от него и предшествениците му бъдещ „Велик” събор? Размахване на пръст срещу руснаци, необосновани претенции към българи, антинационалистически импровизации в Атонския свято-Пантелеймонов манастир, обявяване на срамния Константинополски събор от 1872 г. за „Велик и свят” и пр. – такова поведение не може да има оправдание нито от християнска, нито от дипломатическа гледна точка. Тогава кое го налага?

Има доста по-сложни и заплетени гръцки интриги, но тази е от простите. Наистина налице е известна разлика между гръцките етнофилетисти-идеалисти от ХІХ в. и днешните политически настроени прагматици на „Вселенската” патриаршия начело с Ватиканския възпитаник – патр. Вартоломей. За разлика от тогава в днешния случай етнофилетизмът се оказва просто средство за постигане на определена цел, карта на игралната маса, идеологически инструмент или плашило, което да катализира напрежение, докато истинската цел остава скрита. Защото къде е „решението” на въпросния „проблем” с етнофилетизма?

В изказване пред млади католически и православни богослови във Виена преди няколко дни един от най-енергичните папски активисти за християнското обединение Кардинал Кох заяви: „Православната Църква е длъжна да признае, че папското първенство над вселенската Църква е не само възможно и теологически законно, но дори е необходимо, защото без папството и Католическата църква отдавна би се разпаднала на отделни национални църкви”.

Ето го значи решението на проблема: папата! Според Кох Православната църква не е Една Църква, защото се е разпаднала на множество национални, поместни образувания, независимо от това, че във верово отношение тя е единна. Папата и единствено папата, според него, се явява обединяващ фактор и гарант против подобен разпад.

Достатъчно би било обаче да си припомним историята на Реформацията или пък двувластието по времето на Фераро-Флорентинския събор от 1438 г. за да видим, че папизмът в никакъв случай не може да бъде гарант за единство. Изпиталите на гърба си ударите на проуниатската папска експанзия ясно свидетелстват, че папизмът винаги е бил носител на трагични разделения. Проблемът обаче е, че „Вселенската” патриаршия е изцяло солидарна с кардинал Кох. Нещо повече, тя от доста време се държи като петата колона на Рим в Православната църква. Затова и от Цариград не предлагат решение на въпроса с етнофилетизма, а само пропагандна олелия. Работи се по комплексиране и деформиране на православното съзнание, за да може православните, осъзнавайки този свой „недъг” – етнофилетизма, да потърсят помощ отвън. И несъмнено от Рим няма да закъснеят услужливо да предложат такава в точния момент. Кардинал Кох споделя, че възлага „големи надежди на Всеправославния Събор, който би бил една голяма крачка за цялото Християнство”. Само православните най-после да се организират и да проведат, видите ли, този така дългоочакван техен „Велик” събор, като на свой ред възложат всичките си надежди… на папата! Той добре знае как да им реши проблема…

Ако на някой такъв план му се струва нереален, това е защото в него все още е живо православното самосъзнание, което не може да се каже за покварените умове на онези, които осъществяват въпросните планове. Голяма част от тези планове всъщност се фабрикуват в лабораторията на площад „Св. Петър” в Рим и се внасят в Православната църква посредством православните предатели в раса под формата на „високи” богословски въпроси, които се обсъждат на „богословски” диалози и с издаване на съответната книжнина. На по-ниските етажи покварата се осъществява, като тези идеи се отправят под формата на интелектуално-теологически предизвикателства към религиозно-индиферентните и амбициозни кариеристи в академичните богословски среди, които ентусиазирано ги подемат и доразвиват, без да съзнават, че всъщност се превръщат в послушни маши на католическата антихристиянска пропаганда. Накрая иде ред на редовите модернистично и икуменично настроени „християни”, които в повечето случаи – също неосъзнато – се заемат с покваряване съзнанието на обикновения християнин посредством многообразните интернет формати или социални контакти. Тази поквара обикновено успешно се осъществява там, където Православието се практикува на думи, а не на дела.

Прояви на класическия гръцки етнофилетизъм

За да не бъдем обвинени, че незаслужено приписваме етнофилетизъм на гърците, ще споменем някои негови по-известни манифестации:

единственият не грък заемал някога поста Константинополски патриарх от османския период насам е сърбинът Рафаил І* (1475-1476). Наричан от гръцкия историк Кигалас „човек преварварски”, той бива подложен на издевателства от собствените си подчинени и хвърлен в тъмница от тях, а после развеждан на верига като куче из Цариград.

* Гръцкият историк Мануил Гедеон твърди, че с български произход е и друг Константинополски патриарх – Хрисант (1824-1826). Той обаче бил известен като отявлен елинист и поддръжник на гръцкото освобождение, но дори това не се оказало достатъчно за да спечели благоразположението на гърците, които го обвинявали във властолюбие и отмъстителност.

по време на турското робство клирът на Цариградската патриаршия провежда систематична проелинистка асимилаторска политика сред негръцкото население. Известни са много случаи на изгаряне на български книги, като това се случвало дори на безметежния Атон. Елинистите казвали: „Славянската книга или съдържа това, което го има и в гръцките книги, или пък е писана от някой българин или сърбин, следователно нищо не струва”.
През 1766 г. бива сложен край на самостоятелността на Печката патриаршия, а през 1767 г. бива отнета автокефалията и на Охридската архиепископия. Сръбската и Българската църкви са поставени под властта на екзарх, назначаван от Цариградската патриаршия. Предприети били незабавни мерки за етническо прочистване на клира. Всички сръбски архиереи на новоприсъединената Печка патриаршия били изгонени, а местата им заели гръцки архиереи. Подобни действия с по-голяма или по-малка сила се предприемат и в местата населени с българи.
За Константинополския събор от 1872 г. на който с цел разправа с непокорните българи е изфабрикуван и терминът „етнофилетизъм”, е писано достатъчно. Този събор прилича на съдебен процес, на който зрелищно бива осъдена жертвата, а не престъпникът. Престъпникът, навлякъл съдийска тога, осъжда жертвата – ето къде е цялата извратеност на това позорно събитие. За въпросния събор св. Теофан Затворник пише: „Изтокът” не разбира българското църковно дело. Според него българите са виновни. А на практика не те са виновните. Те не можели сами да се отделят от патриаршията. И не се отделяли, а просели. Когато просели обаче патриаршията била длъжна да ги пусне. Не ги пуска? Е, тогава те тръгнали по друг път… Виновна е патриаршията. Съборът, който осъдил българите, е връх на безобразието. Там царял духът на елинизма”.
да припомним и един типичен случай на етнически геноцид, цитирайки страстния борец срещу Българската екзархия и всичко българско, Костурския митрополит от Цариградската патриаршия Германос Каравангелис: „Откажете се от анатемосаната Екзархия и се завърнете в светото лоно на Светата Православна църква, ако не искате да изгорите живи като мишки в кафез”. Да изгорите като мишки в кафез не са думи казани на вятъра или пък съдържащи някакъв високо духовен или иносказателен смисъл. Става въпрос за съвсем буквална заплаха, при това тази заплаха е изпълнена. С пари и насилие Каравангелис се опитва да спре преминаването на българските села в Костурско към Българската екзархия. По време на потушаването на Илинденско-Преображенското въстание Каравангелис присъства на опожаряването на селата Българска Блаца, Черешница и Вишени и лично настоява за убийството на по-видните българи.
прехвърляйки се в наше време, ще споменем също идеологическото направление „политически исихазъм”, в което се трудят богослови като о. Иоан Романидис, Христос Янарас, атинският архиепископ Христодулос Параскеваидис, и други. Основната идея на политическия исихазъм се състои в това, че елинизмът се представя като субстрат на християнството. Тоест елинизмът бил единствената хранителна среда или почва, върху която то можело да възникне. Без елинизъм, според тях, не би имало християнство: елинизмът е основата, на която Христос изградил Своето домостроителство! Четейки политическо-исихастките басни или по-скоро бълнувания на споменатите автори, човек остава с впечатлението, че според тях елинизмът съвсем естествено би се преобразувал в християнство ей така – в процеса на еволюционното развитие на човешката цивилизация. Неслучайно сред тези „богослови” има убедени еволюционисти (Романидис).

Творците от това направление преименуват Православието от „ортодоксия” в „елинодоксия” (много показателно е отпаднала определящата частица „орто”, която означава „право”), като за най-главни „елинодокси” биват обявени… светите отци-кападокийци – Григорий Богослов, Василий Велики, Григорий Ниски. Оттам нататък всички свети отци също биват определяни като елини. Затова и много често в произведенията на съвременни гръцки богослови срещаме определението „елински отци”. Писали сме и друг път обаче, че на езика на светите отци елин не означава нищо друго, освен езичник. Значи върху тях се налага наименование (от което те със сигурност биха се гнусяли) с цел натъкмяването на идеологическа схема, заличаваща рязката разлика между елинизма (езичеството) и християнството. На практика това е насилствена елинизация на християнската история. Политическият аналог на този печален феномен в съвремието, например, е войнстващият македонизъм.

В сравнение с гореизложените прояви на системен и последователен класически етнофилетизъм, проявите на набедените за „етнофилетисти” българи представляват просто някакви емоционални младежки изпълнения, нелишени впрочем от църковно-исторически основания, и трудно могат да бъдат определяни като ерес. Защото при анализирането на една ерес преди всичко се търсят отговори на въпросите: кой е ересиархът и къде или в кои свои произведения е изложил систематично своето учение, което се разминава с Православното. Да се отговори на тези въпроси по отношение на българския „етнофилетизъм” е доста трудно, докато за гръцкия са налице съвсем конкретни отговори.

Споменатите по-горе прояви са само една малка част от безобразията на елинския фанатизъм. Но и това е достатъчно, щото удивеният човек да възкликне: „Каква наглост! При такова историческо наследство да проектираш собствения си проблем върху други и после да се обявиш за борец срещу него!” Какъв ли би бил тогава следващият пропаганден ход на „Вселенската” патриаршия? Борба срещу… икуменизма, чийто лекар навярно ще бъде… Кентърбърийският архиепископ?

Ясно е, че ако наистина има проблем с етнофилетизма в Православната Църква, то негов основен носител от векове е Цариградската патриаршия. Но трябва също така да стане ясно, че е не просто нелепо, а направо самоубийствено, да се възлагат надежди на папата да разреши този проблем. Папизмът е исторически доказал се източник на проблеми, а не такъв, който решава проблеми, така че няма никакво основание да се очаква кардинална промяна в природата му. „Вълкът козината си мени, но нравът – не”, ако ще да блее като агне. Решението е ясно: основният виновник – Цариградската патриаршия, трябва да си посипе главата с пепел и дълго да се кае за попарите, които е надробила през последните два века, а не да мъти главите на хората с грубо идеологизираното си „богословие”, и да се изживява като съдник на Православния свят – нещо, за което няма никакви правомощия. Крайно време е останалите православни църкви да й припомнят този факт.

Така че, който храни големи надежди по отношение на Цариград, Рим и готвения „Велик” събор, той прегръща сенки и тича подир вятъра (срв. Иис. Сир. 34:2). В този ред на мисли обвиненията на Цариградския патриарх Вартоломей към нашата църковна делегация, оглавявана от НС Български патриарх и Софийски митрополит Неофит, за слаба икуменическа активност, звучат като чест и похвала, а не като повод за укор и срам.