За изкушението на григориански календар

За изкушението на римокатолическия григориански календар в Православната Църква

За изкушението на григориански календар

Против статията на Анула Христова „За изкушението на календара”, ЦВ, бр. 16, 2013 г.

Настоящата публикация има за цел да покаже неправотата на посочената статия на Анула Христова, която неправота обаче там е прикрита с красиви думи (както обикновено се прикрива всяка неправота и неистина) и затова има опасност да послужи за съблазън и заблуда на мнозина. И понеже Анула Христова се е заела да свидетелства за неистината, нека и ние да засвидетелстваме за Христовата истина.

1. Църковният индикт (нова година) и Великият индиктион

„На 1 септември – пише А. Х. – започна новата календарна църковна година. Но наистина ли е започнала, и по кой календар – по този с новия или по онзи със стария стил?”

На 1 септември по православния църковен светоотечески календар (което отговаря на 14 септември по гражданския) е началото на Индикта (църковната нова година). Индиктът е част от Великия индиктион, който представлява уникално съчетание на слънчевия и лунния календари, при което на всеки 532 години то се повтаря с безупречна математическа точност. Това значи, че след всеки 532 години слънчевите и лунните дни се съчетават абсолютно по същия начин, както и преди тях. Но това е възможно само по светоотеческия православен календар, наричан още юлиански! На основата на Великия индиктион е изградено цялото Православно богослужение (със съответните календарни термини „вруцелето”, „пасхална литера” и пр., с които в богослужебната и житийната литература понякога се определя и хронологията на събитията). Трябва да се знае обаче, че римокатолическият григориански календар не е годен за употреба във Великия индиктион, поради своята нецикличност. Тоест при него не може да става и дума за Велик индиктион. Така на практика понятието Индикт, което е част от Великия индиктион, по григорианския календар съществува само фиктивно, единствено като име. Известно ли е това на А. Х.? Изглежда не, иначе нямаше да задава такива въпроси.

2. Смущението и разделението сред верните

„…Защото и до днес – продължава А. Х., – след като през 1968 г. БПЦ прие и утвърди календарната реформа, все още този въпрос смущава верните.”

Да, печалният плод от въвеждането на римокатолическия календар в Православната църква е разделянето на православните. Печалният плод от въвеждането на римокатолическия календар в Българската Православна Църква също е разделянето на православните в нея. „Все още този въпрос смущава верните” – признава А. Х. Смущението и разделението на верните всъщност е целта на римо-календарната реформа. Няма да се спираме на въпроса, че на римокатолическия календар са му сложили подвеждащи наименования: „нов”, „новоюлиански”, „поправен юлиански” и т.н. (това е все едно на вълка да му сложат етикет „нова овца” или „поправена овца” и по такъв начин да заблудят останалите овце в стадото). Нека гледаме нещата по същество.

До началото на ХХ в. цялата Вселенска Православна Църква празнува еднакво. Двадесет века[1]. Всички православни светци са празнували така. Никой от светците не се е смущавал от това, а напротив – радвали са се на единното празнуване. И изведнъж през 1923 г. Цариградският патриарх-масон Мелетий Метаксакис решава да отдели поместната Цариградска патриаршия от единното празнуване на Православната Църква и на следващата година тя започва да празнува по римокатолическия календар. Ето го началото на разкола (разделението) в Православието относно празнуването. Т.е. Цариградската патриаршия първа се отделя от единството на празнуването на Вселенската Православна Христова Църква и изпада в разкол. Това е началото, откогато „този въпрос смущава верните”. Това е и целта на въвеждането на римокатолическия календар в Православната Църква – смущението на верните и разделянето им.

И така, Цариградската патриаршия първа се отделя от единното празнуване на Вселенската Православна Църква. Повечето поместни църкви осъждат това нейно разколническо действие. Толкова векове всички православни християни по света празнуват еднакво, и е непотребно и кощунствено да се внася разделение в празнуването. Уви, по политически причини три от поместните църкви последват злощастния разколнически пример на Цариградската патриаршия – това са Румънската църква (която Цариград признава за патриаршия срещу приемането на папския календар, макар никога по-рано през вековете в Румъния да не е имало патриаршия), начело с масона-патриарх Мирон Кристя, Еладската и Финландската архиепископии, които също през 1924 г. приемат римокатолическия календар. Финландската църква стига и по-далеч: тя се отцепва и от единството на празнуването на православната Пасха и започва да я празнува по григорианския календар, заедно с католиците, отделно от всички православни, като по такъв начин създава нов разкол – по отношение на Пасхалията, открито и дръзко потъпквайки Православните канони[2].

Така богопротивното разделение в Православната Църква, внесено от Цариградската патриаршия се разраства – раната, нанесена в Тялото Христово от Цариградските патриарси-масони (след злощастния Мелетий Метаксакис и другите са такива) се задълбочава, още повече, че и другите три споменати поместни църкви са забили ножовете си в Неговата рана, и все повече „този въпрос смущава верните”, както казва А. Х. И как още няма да ги смущава, се питаме? По това време все още „този въпрос” не „смущава верните” в Българската Православна Църква, понеже още няколко десетилетия тя, благодарение на своите православни йерарси, се държи за единството на празнуването с Вселенската Православна Христова Църква и не се отделя от него. До 1968 г., когато патриарх Кирил решава да приеме римокатолическия календар, за да внесе разделение и сред православните християни в България, които дотогава са празнували еднакво. Кому е нужно това разделение? На Христос? Съвсем не. Оттогава и в България „този въпрос смущава верните”, както пише А. Х.

3. Кои са верните

„И всъщност – пише А. Х. – кои са верните? Не са ли тези, които са верни на светата Църква в съчетаването си с нейния живот чрез свято послушание…”

Дотук А. Х. изказва една несъмнена истина, за да я преобърне обаче в следващите си думи с главата надолу и с краката нагоре, т. е. тъкмо обратно на това, което трябва да бъде: „…според естествения възходящ ред – първо към семейната, после към поместната (родната) църква и оттам, като част от цялото, като жив член на едното Тяло, към едната съборна Църква”.

Нека припомним на А. Х., че естественият ред в случая започва от послушанието към Съборната Христова Православна Църква, т.е. към преданието на светите апостоли и светите отци, което послушание човек осъществява в Поместната Църква, в чиято юрисдикция живее, и в семейната, към която принадлежи. Иначе казано, послушание към семейната църква и към Поместната Църква трябва да има, когато то е и послушание към Съборната Православна Църква. Ако пък се окаже, че за да проявим послушание към семейната църква или към Поместната Църква, трябва да нарушим послушанието към Съборната Православна Христова Църква, ние трябва да останем верни на Съборната Православна Христова Църква, дори ако трябва да не проявим послушание към Поместната или семейната църкви, щом техните изисквания са противни на Вселенската Православна Христова Църква. Нека не преобръщаме нещата с главата надолу!

От догматиката знаем, че непогрешима е единствено Съборната (Вселенска) Православна Христова Църква, чийто Глава е Христос, и която се ръководи от Светия Дух. Именно на Нея преди всичко трябва да сме верни, за да бъдем наистина верни на Христа, което е и същността на понятието „верни”. А от историята знаем, че не една поместна църква е отпадала от Съборната Православна Христова Църква: такива са например Арменската, Коптската, Етиопската, Малабарската, Сиро-яковитската, а по-късно и Римската поместни църкви.

4. Послушанието

По-нататък А. Х. използва пак същия прийом: първо изказва безспорна истина: „Не е ли послушанието святата добродетел на изпълнението на Заповедите, практическата проява на сърдечното покаяние и смирение…”, след което я обръща с главата надолу: „…на любовта към отеца (архиерейство и йерейство) – пък бил той прав или не в конкретиката на дребните и променливи неща”.

Добре е да знаем, че и дяволът изисква послушание от човека. И човеци изискват послушание от човеци. Само че то не е спасително, а е гибелно. А кое е спасителното послушание? Това е послушанието в име Христово, послушанието заради Христа. Само и единствено то е спасителното. Тъй че нашето послушание „към отеца (архиерейство и йерейство)” ще бъде добродетел и ще е спасително за нас, само ако е заради Христа, т.е. ако е съгласно с Христовите заповеди и с повелите на Неговата Съборна Православна Църква, с преданието на светите апостоли и светите отци. Ако пък „в конкретиката на дребните и променливите неща” и не само на тях, нашето послушание „към отеца (архиерейство и йерейство)” се окаже противно на Христовите заповеди или на повелите на Христовата Църква, или противно на преданията на светите апостоли и светите отци, то ние трябва да предпочетем послушанието към Христа и Неговата Съборна Църква. Иначе нещата пак се обръщат наопаки. Историята изобилства с примери на светци-изповедници, които са се противопоставяли на „отеца (архиерейство и йерейство)”, когато архиерейството и йерейството изпадали в неправославие, но са оставали в послушание на Христа и Неговата Църква, за което са и просияли с нетленния венец на светостта: хиляди примери има във времената на арианството, монофизитството, монотелитството, иконоборството.

И тъй, послушание в нещо противно на Православната вяра и предание не бива да има. То не е спасително.

5. Съборният глас на Църквата

„В реда на тези мисли и на всеобщата криза, завладяла света – продължава А. Х.,– не е ли именно промяната на календара голямото изпитание на нашето съборно послушание (възвишената добродетел на Авраама) към архиерейския глас на Църквата и причастността ни към Нея? Не подлага ли съборно всички верни на изкушението на св. апостол Петър във вълните на морето, във вълните на променливия и отминаващ свят, усъмнявайки се в святата спасителна Първосвещеническа сила? Не се ли явява именно календарът отръскващо сито и разделна линия между каещите се верни и верните в личната си „праведност”?

За да представи неправдата за правда, тук А. Х. си е позволила едно твърде произволно боравене с богословските понятия. За какъв „архиерейски глас” на Църквата става въпрос? В богословието се използва понятието „съборния глас на Църквата”, когато става въпрос за Вселенската Христова Църква. Коя Църква има предвид А. Х.? Съборната или някоя поместна? Очевидно тя не смее направо да напише „Вселенската Църква”, защото съборният глас на Вселенската Православна Христова Църква е утвърдил от двадесет века Православния календар, по който са празнували всички светци, и който никой от тях не е променил, за който са написани и всички богослужебни книги, а сега А. Х. предлага да приемем смяната на този Православен светоотечески календар с римокатолическия (това се има предвид под „промяна”) като послушание към някакъв „архиерейски глас”… очевидно в Българската Църква. Но не знае ли А. Х., че далеч не всички архиереи от БПЦ одобряват въвеждането на римокатолическия календар в нея?

И тъй, понятието „архиерейски глас” следва да се замени с „гласа на някои от архиереите”, при което за „съборно послушание” не може да става и дума. И за да поставим на място и следващите заключения във вид на въпроси, които А. Х. пак е обърнала с главата надолу и с краката нагоре, ще кажем, че смяната на Православния календар с римокатолическия (евфемистично наричана „промяна на календара”) в някои поместни Църкви наистина е „голямото изпитание на нашето съборно послушание (възвишената добродетел на Авраама)” – но да подчертаем: към Вселенската Православна Христова Църква, при което богословското понятие „съборно послушание” има смисъл. От това „съборно послушание” са отпаднали обаче онези поместни Църкви, които са сменили Православния календар с римокатолическия, защото Вселенската Съборна Православна Църква в своята съборна цялост никак не е приела римокатолическия календар. Само, както казахме, някои поместни Църкви са се отделили от единството на празнуването в Православието и са го приели. И тъй, добре е да имаме послушание към Вселенската Христова Православна Църква и да не сменяме Православния календар с римокатолическия. В този смисъл календарът (но далеч не само той, а изобщо следването на преданието на светите апостоли и светите отци, или съответно – неследването му) се явява „отръскващо сито и разделна линия” между верните на Съборната Православна Христова Църква и на преданието на светите апостоли и светите отци (които А. Х., за да ги уязви с обидна ирония, нарича „верни в личната си праведност”), и непослушните на Съборната Христова Църква и на преданието на светите апостоли и светите отци (които А. Х. тенденциозно нарича „каещи се верни”, въпреки че пребъдват в неразкаяно непослушание към съборния глас на Църквата, а „най-каещите се верни” ще да са тези от Финландската църква, които са приели даже римокатолическата пасхалия и нерядко празнуват Пасха заедно с евреите).

6. „Явлението” над Света Гора

Пак във вид на реторични въпроси А. Х. продължава: „Случайно ли е явлението на голямата бяла линия, разцепила на две небето над Света Гора в дните на промяната на календара? И когато озадачени, монасите потърсили отговор от прозорлив старец какво ще да рече това, той им отговорил: „Не зная. Знам само, че когато църковната камбана бие за празнична служба, мнозина ще тичат надалеч от Църквата и ще викат: не сега, не сега му е времето!” (срв. Светогорски геронтикон, монах Мойсей Светогорец).”

С тази извадка от Геронтикона (без издание и страница) А. Х. иска да внуши, че по думите на „прозорливия старец”, щом православната църковната камбана забие за празнична служба по римокатолическия календар, мнозина (има се предвид тези, които празнуват по Православния календар) щели да тичат „надалеч от Църквата” и щели да викат: „Не сега, не сега му е времето!” Какъв абсурд! Ако това е вярно, тогава цялата Света Гора тича „надалеч от Църквата” и пр… На Гроба Господен и в Светата Земя също тичат „надалеч от Църквата” и пр… А Божествените чудеса, които стават там по Православния светоотечески календар на Богоявление (връщането на водите на р. Йордан), на Преображение (слизането на благодатния облак на Тавор) и на Велика Събота (слизането на Благодатния Огън) според тълкуванието на думите на „прозорливия старец” също са „надалеч от Църквата”! Виждаме до какви ужасни абсурди стигаме, ако приемем тези тълкувания на думите на „прозорливия старец” за истина.

А явлението на Честния Кръст на Кръстовден по светоотеческия календар над Атина през 1925 г. пред повече от 2000 души? А явяването на Тримата светители на румънския монах-аскет, при което те му казали: „Старият календар е правилен. А тези, които са въвели новия, ще страдат и ще бъдат наказани от Бога”[3]? А думите на Пресвета Богородица към Валаамския монах Борис, когато през 1925 г. там братството се разделило по повод въвеждането на папския календар: „Ако искаш да се спасиш, дръж преданието на светите апостоли и светите отци, а не на тия мъдруватели”[4]? А наказанието на еп. Арсений Лариски на 25 декември, 1934 г. (по нов стил) за непослушанието му към св. Спиридон[5]? И многобройните други Божествени свидетелства за правилността на Православния календар? Нищо ли не знае за тях А. Х.? Или нарочно не казва?

7. Балканското православие

По-нататъшните словоизлияния за априорната правилност на Балканските поместни Православни църкви – Гръцка, Българска и Румънска, именно, че те са „крепост на Православието”, значи щом са приели римокатолическия календар, така трябва да бъде, много напомнят на хвалбите на арменците (които те често обичат да изтъкват), че, виждате ли, Арменската църква била първата християнска църква, значи априори най-правилната. На такива обикновено отговорът, че и Денница е бил първият ангел, но именно той, първият, станал дявол, обикновено угасява безпричинния патос. Та и тук. Априорни „крепости на Православието” няма. Крепост на Православието е там, където на дело, а не само на думи, се спазват догмите, каноните и преданията на Православната Църква.

8. „Балканските старци”

По-нататък А. Х. споменава за някакви „балкански старци”, чието мнение иска „постепенно” да ни припомни, като мнение уж на православни авторитети, които защитават въвеждането на римокатолическия календар в Православната Църква. Изглежда А. Х. се готви за систематично тиражиране на неистини, подобни на настоящия й труд. Само че такива духовни старци просто няма. Такива могат да бъдат единствено някои изпаднали в заблуда светски или духовни лица.

Факт е, че всички, без изключение, съвременни подвижници на благочестието се изказват против въвеждането на римокатолическия календар в Православната Църква. Например архиеп. Серафим (Соболев), архим. Серафим (Алексиев), архим. Рафаил (Карелин), йеросхимонах Рафаил (Берестов), архим. Йоан (Крестянкин), изобщо всички руски подвижници на благочестието без изключение. В това число и съвременните гръцки духовници, считани за старци. Напр. архим. Филотей (Зервакос), старецът Паисий (Светогорец), и пр. Друг е въпросът относно търпимостта им към вече станалата пакост с въвеждането на папския календар. Тук някои от тях (неголяма част) се придържат към мнение за търпимост на пакостната календарна реформа, като „по-малкото зло” от това, да се отива в разкол. В църковните канони също може да срещнем такова положение, където се проявява от немай-къде търпимост към по-малкото зло. Например третият брак се счита за нечистота в Църквата, но се търпи, като по-приемлив от явното прелюбодейство[6]. Но това не значи, че третобрачният трябва да се изтъква като пример за православните, а напротив – трябва да съзнава своето окаянство и да се кае за греховната си немощ. Същото важи и за православните, които са приели римокатолическия календар. Нека А. Х. да не ги дава за пример, тъй като никой нормален човек не се хвали с нечистотата и уродливостта си, за да не започнат всички да му се смеят. Ако приемането на папския календар в Православната Църква беше дело достойно за похвала, не мислите ли, че в Светата Земя – в Йерусалимската Църква, на Гроба Господен, където стават дивните Божии чудеса, също на Света Гора, както и в Светата Руска земя – на тези наистина най-свети християнски места, щяха първи да приемат папския календар? Само че нищо подобно. На най-светите християнски места, както и по-голямата част от православните християни и до ден днешен празнуват по Православния светоотечески календар. Ние ли, балканските православни, сме по-благочестиви и по-православни или по-умни от тях, че сме допуснали да въведат у нас пакостния папски календар?

Накрая на статията, като пръв от „балканските старци” А. Х. споменава за архим. Методий (Жерев), когото нарича „стълб на Православието у нас” и на чието авторитетно мнение се позовава. Но нека да кажем, че мнението на архим. Методий (Жерев) относно календарната реформа цели два пъти се завърта на 180 градуса. На Московското Всеправославно съвещание през 1948 г. архим. Методий е председател на календарната комисия и е убеден защитник на светоотеческия календар. В доклада си „За църковния календар” той казва: „Настоящият доклад представлява дословен труд на покойния проф. Н. Н. Глубоковски… За първи път той бе издаден от мене на български език и отпечатан през 1943 г. в редактираното от мене списание „Православен мисионер”… Посоченото мнение на проф. Глубоковски е не само мнение на този знаменит богослов, но и мнение на цялата Българска Православна църква по дадения въпрос[7] … Аз привеждам мнението на проф. Глубоковски, с което съм напълно съгласен…”[8] А това мнение е следното: „Календарът е регулаторът на църковния живот. Никакви произволни новаторства и чисто лаически изменения тук не са допустими, за да не произлезе църковно разстройство с явна съблазън и опасност за вярващите…”[9]

Но през 1968 г. архим. Методий променя мнението си и става деен апологет на въвеждането на римокатолическия календар в Българската Православна Църква и за целта пише обширна статия „За календарната реформа”[10], в която доста се е потрудил, за да представи лъжата за истина, на места по твърде нелеп и несериозен начин, като например: „От 20 декември 1968 год. Българската православна църква започва да празнува по нов календар, по който празнуват повечето от православните църкви. Това си е нашият стар юлиански календар, по който Църквата от векове си е празнувала неподвижните празници, датите на които са отбелязани в самите богослужебни книги, само че нов юлиански календар поправен и доведен до най-голямата възможна точност”[11]. Какво усукване само! Уж нов, но стар, само че нов все пак. Въпреки това в края на живота си, както е видно от записките на архим. Серафим (Алексиев), архим. Методий осъзнава заблуждението си и се разкайва за него[12]. Едно такова житие едва ли е характерно за „стълб на Православието”, а по-скоро е на изпаднал в заблуда и покаял се духовник.

Така че добре би било А. Х. да нарича нещата такива, каквито са, и да не тиражира необосновани твърдения (макар и във вид на въпроси) и фалшиви квалификации.

Бележки

[1]Макар отначало и да е имало две различни практики за празнуването на Пасхата, но те са уеднаквени със специално определение на Първия Вселенски събор, след който периодите на пост в Едната Църква са еднакви навсякъде, еднакви са и дните за празнуване на Господските и Богородичните празници и на светиите от първите векове – тази част от Св. Предание е отразена в Църковния Устав – Типикона.

[2] Празнувайки Пасха по римокатолическия календар, Финландската църква нарушава следните канони: 7-мо Ап. правило и 1-во пр. на Антиохийския събор, които забраняват на православните да празнуват Пасха в един и същи ден с еврейската пасха, а това нерядко се случва с католическата пасха.

[3] Виж интервюто със схиархим. Амвросий, игумен на Зографския манастир: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2238081

[4] Инок Всеволод (Филипиев). Валаамское стояние. “Автобиографический дневник монаха Бориса”. Виж: http://www.bulgarian-orthodox-church.org/ps/2005-1.txt

[5] http://rpczmoskva.org.ru/wp-content/uploads/moss.htm

[6] 50-то пр. на св. Василий Велики.

[7] Деяния совещания глав и представителей автокефальных православных церквей. Москва, 1948, том І, стр. 416.

[8] Там, том ІІ, стр. 300.

[9] Православен мисионер, бр. 5-6/43 г. Проф. Глубоковски. За реформата на календаря, стр. 251-252.

[10] Сп. „Духовна култура”, бр. 9-10, 1969 г.

[11] Там, с. 31.

[12] Църковно-календарната реформа и събитията около нея през погледа на архимандрит Серафим (Алексиев). Извадки от неговите записки под заглавие „Летопис на някои събития около нас, старостилниците, и нашите приятели след въвеждането на новия стил в Българската Православна Църква (декември 1968 г.)”. Помирение с о. архим. Методий. http://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/KT/CCRaS.html

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.